Б. Парис - Срив

След малко го чух да пита Анди как е, затова предположих, че случайната ми среща с Хана е провокирала обаждането. Спомних си как бях побързала да се разделим, за да се видя с Рейчъл и се почувствах леко гузна.

— Нека позная — Анди иска да играете тенис тази сутрин — подхвърлих, щом Матю се качи горе.

— Не, искаше да знае по кое време ги очакваме да дойдат. — Погледна ме изпитателно. — Не знаех, че си ги поканила за днес.

— Какво намекваш?

— Просто трябваше да ме предупредиш, че точно днес си ги поканила на барбекю.

— Не съм. — Седнах, като взех една от възглавничките отстрани на леглото и я пъхнах зад гърба си. — Споменах само, че би било хубаво да дойдат някой ден, но не съм казала кога.

— Е, Анди явно смята, че е било за днес.

Усмихнах се.

— Той се шегува с теб.

— Не, беше адски сериозен. — Замълча за миг. — Сигурна ли си, че не си ги поканила за днес?

— Разбира се, че съм сигурна!

— Просто се сетих колко старателно оправи градината вчера.

— Какво общо има това?

— Ами Анди ме попита дали си успяла да разчистиш двора. Явно си споменала пред Хана, че ако дойдат за барбекю, това би било прекрасен повод да вкараш градината в ред.

— Тогава защо не знаят в колко часа ги чакаме? Ако бях направила някаква уговорка с Хана, щях да кажа в колко часа. Тя се е объркала, не съм аз.

Матю леко поклати глава. Толкова леко, че за малко да не забележа.

— Успях да скрия от него факта, че нямам представа за какво говори и му казах, че ги чакаме в дванайсет и половина.

Изгледах го ужасено.

— Какво, значи всички ще дойдат? И децата ли?

— Предполагам.

— Но аз не съм ги поканила! Не може ли да се обадиш на Анди и да му обясниш, че е станала грешка?

— Е, бих могъл. — Отново замълча. — Стига да си сигурна, че не си ги поканила за днес.

Гледах го втренчено, мъчейки се да прикрия колко неуверена се почувствах внезапно. Макар да не можех да си спомня да съм изричала конкретна покана, се досетих, че точно преди да тръгна, Хана беше подхвърлила нещо за това как Анди нямал търпение да се види с Матю. Сърцето ми изтръпна.

— Виж, не се тревожи — успокои ме Матю, загледан в лицето ми. — Не е станало нищо страшно. Винаги мога да отскоча и да купя няколко пържоли, които да метна на барбекюто. И малко наденички за децата.

— Ще трябва да приготвим и салати. — Бях готова да се разплача, защото наистина не се чувствах във форма да посрещам гости, не и докато още мислех за Джейн. — Ами десерт?

— Ще купя сладолед, когато ида за месото. А и Анди каза, че Хана ще донесе торта — явно утре му е рожденият ден. Така че ще има достатъчно за всички.

— А колко е часът?

— Тъкмо минава десет. Защо не си вземеш душ, докато аз приготвя закуска? Но едва ли ще можем да я хапнем в леглото.

— Няма значение — казах аз, опитвайки се да прикрия колко потисната се чувствах.

— А после ще ида на покупки, докато ти направиш салата.

— Благодаря — измърморих признателно. — Съжалявам.

Той ме прегърна.

— Стига де, няма за какво да се извиняваш. Знам колко си уморена.

Радвах се, че мога да се скрия зад подобно оправдание, но колко време щеше да мине, преди той да се запита какво става? След като бях забравила, че заминава в понеделник, сега и това фиаско с барбекюто беше поредната капка, която щеше да прелее чашата.

Отидох в банята, мъчейки се да заглуша гласа в главата си, който ми нашепваше: полудяваш, полудяваш, полудяваш. Би било толкова по-лесно да се престоря, че в желанието си да дойде на барбекю Хана беше решила да си изпроси покана. Ала това е нещо, което тя никога не би направила и би било лудост дори да си го помисля. А и каква беше тази моя маниакална страст да приведа градината в идеален вид? Бях толкова сигурна, че е било просто начин да се отскубна от натрапчивите мисли, като бъда заета с нещо, но може би подсъзнателно съм знаела, че съм ги поканила.

Мъчех се да се досетя какво точно е станало… Тогава бях толкова вглъбена в приказките за Джейн, че слушах само с половин ухо какво ми говори Хана. Може би именно тогава, в края на разговора, в онези губещи се в съзнанието ми минути, съм ги поканила да дойдат днес.

На мама й се случваше непрекъснато. Тя слушаше, кимаше на нещата, които казвах, даваше мнението си, дори правеше предложения, ала само след няколко минути не помнеше нищо. „Ето че отново съм се била отнесла нанякъде с феите“, кимаше тя. „Периодична амнезия“, беше го нарекла сестрата, дошла да провери състоянието й. Дали и аз се бях отнесла нанякъде с феите? За пръв път през живота ми гледах на тях като на някакви зли сили.