Ли Чайлд - Минало време

Шорти използва парчето от плочката, за да изреже по-голям участък от гипсокартона. Откри място, където към задната част на арматурната мрежа бе заварен яркозелен заземяващ кабел. Много добре заварен. На метър от него откри втори. Отново заземяващ кабел, заварен за задната част на арматурната мрежа.

А после откри мястото, където мрежата бе заварена за дебел метален прът. Като онези, от които правеха решетките в затворите.

В това не можеше да има никакво съмнение. Той разпозна размерите, формата и отстоянието на прътите. Бяха напълно идентични с онези, които бе виждал по който и да било полицейски сериал. Това бяха пръти от затворнически решетки, вградени в стената. Между тях бе заварена арматурната мрежа, която образуваше завеса. Като чаршафа върху прозореца. Шорти знаеше какво прави тази толкова гъста мрежа. Заземена с кабели. Разбра го, защото за една Коледа преди много години бе получил комплект от електрически устройства за сглобяване. Още като дете. Подарък от чичо му. Същият чичо, който му беше подарил и хондата. Мрежата не целеше да подсили конструкцията. Задачата й беше да превърне стаята във Фарадеева клетка. Благодарение на нея помещението се превръщаше в електронна черна дупка. Всеки радиосигнал, който се опиташе да влезе през нея, биваше уловен от мрежата и отведен в земята от прецизно заварените зелени кабели. Сякаш въпросният сигнал никога не бе съществувал. Същото се отнасяше и за сигнала, който се опитваше да излезе. Независимо от вида му. Мобилен телефон, сателитен телефон, радиостанция… каквото и да било, нямаше никакъв шанс. Това гласяха законите на физиката. А те не можеха да бъдат пренебрегнати.

Никой сигнал не можеше да се измъкне навън заради мрежата.

Никой човек не можеше да се измъкне навън заради металните пръти.

Пати надзърна през рамото му и попита:

— Какви са тези неща?

Шорти се опита да измисли нещо по-окуражаващо, но тъй като не успя, предпочете да замълчи.

Бърк и Ричър излязоха на шосето и поеха на юг към Лакония. Но не стигнаха до града. Изминаха само няколко километра, колкото старият телефон на Бърк да улови сигнал. Отбиха на банкета на място, където шосето описваше широк ляв завой. Пред тях се простираха поляни гори, отвъд които — далече зад омарата — би трябвало да се намира градът. Ричър извади визитката на Еймъс и набра служебния й номер. След две позвънявания се включи гласова поща. Ричър затвори и опита отново, този път на мобилния на Бренда.

Тя му отговори едва след петото позвъняване.

— Интересно — каза Еймъс.

— Кое? — попита Ричър.

— Обаждаш се от телефона на отец Бърк. Следователно още си с него. Не си се отдалечил достатъчно от града.

— Откъде знаеш, че телефонът е на Бърк?

— Тази сутрин видях номера на колата му. Проверих го в окръжното управление. Сега вече знам всичко за него. Той е човек, който създава проблеми.

— С мен е много любезен.

— С какво мога да ти помогна?

— Изведнъж се сетих за онези типове от Бостън. Стори ми се, че това е нещо обичайно тук. Как се справяте в подобни ситуации?

— Защо?

— Появил ли се е още някой?

Еймъс не отговори.

— Какво има? — попита Ричър.

— В момента Шоу разговаря отново с колегите от Бостън. Настоява да му помогнат, да му върнат услуги, които им е правил преди време. В Бостън се говори, че петима души са заминали по работа извън града. Отсъствието им се набива на очи. Логично е да предположим, че са тръгнали насам. В такъв случай знаем само за четирима от тях — онзи с крайслера и тримата от библиотеката. Притеснява ни петият човек. Той е напуснал Бостън много по-късно от останалите. Вероятно в отговор на паническо позвъняване от тук. Предполагаме, че той е чистачът. Човекът, когото викат в краен случай.

— Пристигнал ли е?

— Нямаме представа. Наблюдаваме всички възможни места, но въпреки това можем да пропуснем нещо.

— Кога е потеглил от Бостън?

— Достатъчно отдавна, за да е пристигнал вече.

— С моето описание — каза Ричър.

— Това вече е без значение — отвърна Еймъс. — Нали? — Тя замълча, а после изохка: — Не ми казвай, че се връщаш в града. Защото няма да се върнеш тук, майоре. Стой далече от Лакония!

— Спокойно, войнико — отвърна Ричър. — Свободно. Няма да се върна. Ще стоя далече от Лакония.

— В такъв случай не се тревожи за твоето описание.

— Чудя се какво ли съдържа то. Какво ли е видял онзи хлапак. Светлината беше оскъдна. Бяхме в тъмна уличка. Над вратата имаше крушка, но скрита под нещо като абажур. Като конус. Въпреки това да предположим, че ме е огледал добре. Макар да беше посред нощ и през по-голямата част от времето беше ядосан и налиташе на бой, а после се просна в безсъзнание. Следователно едва ли е запомнил кой знае колко подробности. Какво би казал впоследствие младеж в неговото положение? Уверен съм, че говори със затруднение. И зъбите му са в трагично състояние. Не се съмнявам и че лицето му е подуто. Нищо чудно да има и счупена челюст. В такъв случай колко думи би произнесъл? Малко, но най-важните. Едър тип с рошава коса. Предполагам, че не е казал нищо повече.