Ли Чайлд - Минало време

— Казах ти, че аз черпя — заяви Ричър. — Трябваше да си вземеш нещо скъпо.

— Така и направих — отговори Бърк.

Той бе избрал сандвич с риба тон, а Ричър — салата с пиле. И двамата бяха предпочели минералната вода. Хранеха се навън, седнали край дървена маса за пикник, разположена край шосето.

— Сега можеш да ми предадеш онова съобщение — каза Ричър. — От орнитолога.

Бърк не отговори веднага. Явно разсъждаваше върху нещо. След малко каза:

— Очевидно искаше да разговаря с теб. Звучеше силно развълнуван. Заяви, че нямал представа, че Стан е имал деца.

— Кой е той всъщност? Каза ли ти нещо повече?

— Знаеш кой е. Нали ти му позвъни. Преподавател в университета.

— Имах предвид роднинската връзка.

Бърк отпи голяма глътка вода.

— Обясни ми най-подробно — каза той. — Накратко, връзката ви датира отпреди четири поколения по бащина линия. Не е баща ти, не е дядо ти, не е дори прадядо ти, а прапрадядо ти. Който бил един от седем братя. Които имали много деца, внуци, правнуци и праправнуци. Очевидно двамата с професора попадате в тази схема.

— Ние двамата плюс още десет хиляди души.

— Той каза, че иска да разговаря с теб за Стан. Усещал някаква по-особена връзка с него заради любовта към птиците. Иска да се срещнете лично. И да обсъдите някаква негова идея.

— Допреди пет минути дори не подозирах за съществуването му.

— Беше много настойчив.

— Допадна ли ти?

— Имах чувството, че ме притиска. В края на разговора ни си позволих да изкажа предположението, че скоро ще заминеш, тъй като не си от хората, които се застояват на едно място, а това означава, че трудно ще се срещнете лично.

— Но?

— Той заяви, че непременно трябва да се видите.

— И?

— Пристига утре.

— Идва тук?

— Нямаше как да предложа място на срещата. Прецених, че трябва да говоря първо с теб. Нямах представа какво предпочиташ. Затова в крайна сметка той предложи нещо и… опасявам се, че си позволих да приема от твое име. Бях притиснат, в безизходица.

— И какво предложи той?

— Райънтаун.

— Наистина?

— Заяви, че знае къде се намира. Ходил е там за проучванията си. Зададох му няколко въпроса, за да проверя, и се оказа, че познава мястото.

— По кое време утре?

— Ще те чака там в осем сутринта.

— Но Райънтаун е само куп развалини в гората.

— Според него мястото било подходящо.

— За дуел може би.

— Той го определи като подходящо, не аз. И пак той предложи Райънтаун, не аз.

— Допадна ли ти като човек?

— Има ли значение?

— Бих искал да чуя личното ти мнение.

— Че защо трябва да имам такова?

— Защото си го чул как говори. Добил си някаква представа за него.

— Предавам ти неговото съобщение — отвърна Бърк. — Както обещах. Не искай от мен да му правя психологически портрет. Не ми е работа.

— Ами ако беше?

— Не искам да казвам нищо. Не искам да повлияя на твоето решение.

— Когато някой каже това, означава, че иска да му повлияе.

— Стори ми се прекалено настойчив.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Може да бъде и едното, и другото.

— Как?

— Виж, той е професор в университет. Учен. А аз изпитвам огромно уважение към учените. Не забравяй, че самият аз съм бил учител. Нещата обаче се промениха. Старият принцип „публикуваш или отпадаш“ вече не е валиден. Сега учените трябва да се включат в социалните медии. Да правят нещо ново всеки ден. Бих се притеснил, ако част от задачата му включва твоя снимка в Райънтаун за някой блог пост или статия в интернет. Или за да поднови изследването, което е правил преди. Или комбинация от двете. Не мога да го обвиня. Той трябва да храни звяра, ако не иска студентите му да му дадат по-слаба оценка. Снимките са важно нещо. Затова предлага да се срещнете рано сутрин. По изгрев-слънце мястото ще изглежда по-живописно и по-колоритно. Можеш да вдигнеш поглед към небето в търсене на някоя изгубена птица.

— Голям циник си, отче.

— Днес всичко е различно.

— Но всички правят снимки. Всички публикуват онлайн. Какво толкова? Това не е причина да се тревожиш за срещата ми с него. Мисля, че се опитваш да ме предпазиш от нещо. Трябва да ми кажеш какво всъщност си мислиш.

Бърк се умълча. След малко каза:

— Срещнеш ли се с него, той ще ти каже нещо, което може да те разстрои.

— Не се притеснявай за мен. Не проявявам излишна чувствителност — отвърна Ричър.

— Може да те разстрои по различен начин.

— Какъв?

— Чух го да говори. Не всичко, което изрече, прозвуча логично. Отначало не бях сигурен какво иска да каже, но после разбрах какво не е наред.