Ли Чайлд - Минало време

— И какво беше то?

— Непрекъснато говореше за Стан в сегашно време. Все повтаряше: Стан е това, Стан е онова, Стан е тук, Стан е там. Отначало реших, че говори така, защото изпитва дълбока връзка с него. И иска да държи жив спомена за него. Той обаче продължи и накрая го попитах.

— Какво го попита?

— Защо говори по този начин.

— И какво ти отговори той?

— Според него Стан е още жив.

Ричър поклати глава.

— Това не е възможно — отвърна той. — Той почина преди години. Беше ми баща. Бях на погребението му.

Бърк кимна.

— Затова си помислих, че това може да те разстрои. Очевидно професорът или се е объркал, или е бил подведен. Или му има нещо… нали разбираш, хлопа му дъската. Всичко това може да бъде доста стресиращо след тежка семейна загуба…

— Беше преди трийсет години — каза Ричър. — Отдавна го преживях.

— Трийсет години?

— Горе-долу. Бях командир на рота в Западна Германия, в Службата за криминални разследвания към въоръжените сили. Спомням си как долетях от там. Спомням си погребението в „Арлингтън“. Майка ми го пожела, защото баща ми се бе сражавал в Корея и Виетнам. Смяташе, че го заслужава.

Бърк не отговори.

— Какво има? — попита Ричър.

— Сигурен съм, че е съвпадение — отвърна той.

— Кое?

— Според професора Стан Ричър работил дълго време далече от дома си и не поддържал връзка с никого, но след като се пенсионирал, се върнал да живее в Ню Хампшър.

— Кога?

— Преди трийсет години. Горе-долу. Това бяха точните думи на професора.

— Не е възможно — повтори Ричър. — Аз бях на погребението. Този човек греши. Ще трябва да му позвъня.

— Не можеш. Зает е до края на деня.

— И къде се предполага, че живее този старец, който се е върнал в Ню Хампшър?

— При внучката на някакъв роднина.

— Къде по-точно?

— Можеш да го научиш още утре от първа ръка.

— Опитвам се да стигна до Сан Диего. Трябва да продължа.

— Думите му разстроиха ли те?

— Изобщо не съм разстроен. Просто не знам какво да направя. Не искам да си губя времето в разговори с някой малоумник.

Бърк замълча за миг.

— Не бива да те разубеждавам повече — каза той. — Единственото ми притеснение беше емоционалното напрежение. След като такова не съществува, предполагам, че имаш пълното право да се усъмниш в думите на професора. Може да е случайна грешка. Объркване на две близки имена или нещо подобно. Разговорът с него може да се окаже интересен. Ако не друго, ще научиш повече за Райънтаун. Той знае много за него. Правил е проучвания там.

— Ще ми трябва мотел — каза Ричър. — Не мога да се върна в Лакония.

— Има един на север от Райънтаун. На трийсетина километра. Споменах ти го и преди. Казват, че е добър.

— Навътре в гората?

— Същият.

— Звучи идеално предвид обстоятелствата. Ако ти платя петдесет долара за бензина, ще ме закараш ли до там?

— Петдесет долара са твърде много.

— И бездруго навъртяхме доста километри. Не забравяй износването на гумите, амортизацията, застраховките, ремонтите и всичко останало.

— Ще взема двайсет.

— Става — отвърна Ричър.

Двамата станаха от масичката за пикник и се върнаха при субаруто.

Шестият и последен пристигнал беше Карел. Сутринта бе отишъл на работа както обикновено — стана рано и излезе на магистралата, където извади късмет със сравнително сериозна катастрофа. Всъщност извади двоен късмет, защото застрахователните компании и на двата автомобила му платиха да ги изтегли до града. Това бе достатъчно, за да си покрие разходите за деня. Останалото бе чиста печалба. Нямаше други катастрофи, но се отзова на три повиквания за повреди. Което беше идеално за това време на годината. А после попадна и на четвърта повреда. Надявам се да е така, помисли си той за един щастлив миг, докато пътуваше на север, когато видя старо субару край пътя. Но се оказа, че всичко е наред. В колата имаше двама мъже, които сякаш се наслаждаваха на гледката. Единият говореше по телефона. От ауспуха излизаше малко пушек. Старото субару работеше добре.

След трийсетина километра Карел намали скоростта и зави рязко наляво, към тесния път сред дърветата. Който беше съвсем малко по-широк от самия камион. Листа и клони го докосваха от двете му страни. Големите гуми подскачаха по неравностите и дупките. Карел отново намали, камионът буквално пълзеше с най-ниската възможна скорост. Видя пред себе си кабела, който минаваше над асфалта. Онзи, който беше свързан със звънеца. Искаше всяка от трите оси на камиона да го задейства. Това беше уговореният сигнал. Дзън-дзън-дзън . Затова караше бавно.