Ли Чайлд - Минало време

Тежката машина премина бавно през кабела. И спря. Карел изключи двигателя. Отвори шофьорската врата, която опря в гъстите клони, и хвърли багажа си на земята. Промъкна се с мъка и заключи вратата отдолу. Взе багажа си, отнесе го на десетина метра по-нагоре и го подреди на спретната купчинка. Обърна се и погледна назад. Камионът му блокираше пътя. Нямаше място нито отляво, нито отдясно. Кола не можеше да мине. Атеве — също. Може би само пешеходец, при това извърнат настрани, но дори тогава клоните щяха да издерат лицето му.

Идеалната пътна преграда.

Карел се обърна напред и зачака. След четири минути се появи Стивън със своя джип. Мерцедес. Надникна през прозореца и огледа камиона. Вляво, вдясно, отгоре, отдолу… Сякаш го оценяваше. Или сякаш Карел имаше кой знае какъв избор как да го позиционира.

Карел натовари багажа си. Стивън даде назад до място, където дърветата отстъпваха встрани от пътя, и направи обратен завой. Потеглиха към мотела.

— Всичко наред ли е? — попита Карел.

— Шорти се опита да разбие стената на банята — отвърна Стивън.

— Дребен проблем.

— Марк иска услуга. Издънихме се с вдигането на щората. Налице е напрежение между онези, които са ги видели, и онези, които не са. Направо ще откачат, ако разберат, че ти си разговарял с тях. Че си бил в тяхната стая. Или че си се здрависвал с тях, или нещо подобно.

— Не съм ги докосвал — отвърна Карел. — И не съм влизал в стаята им. Останах отвън. Вярно, разговаряхме…

— Марк иска да се престориш, че не си ги виждал. Така ще ни помогнеш да постигнем паритет — трима на трима. Надява се по този начин да удържи ситуацията под контрол.

— Разбрано — каза Карел.

Излязоха на поляната. Питър ги посрещна на рецепцията. Карел получи стая № 2. Което го устройваше напълно. Стаята нямаше никакво значение. Той остави багажа си вътре. Запозна се с останалите. Всички вече се бяха събрали. Стояха навън и си разказваха истории. Карел се престори, че идва тук за пръв път. Представи се като руснак, защото това му се стори забавно. Зададе куп въпроси, свързани с Пати и Шорти, сякаш наистина никога не ги беше виждал. Съгласи се тайничко с част от отговорите. Двамата гости, които дори не ги бяха зърнали, отново изразиха своето недоволство и Карел се присъедини към тях. Естественият баланс трима на трима като че ли успокои ситуацията. Може би Марк беше прав.

В този момент Питър излезе от рецепцията и покани всички в къщата на чаша кафе и кратък инструктаж, по време на който да прегледат избрани моменти от записите, направени през последните три дни. Всички го последваха с лежерна стъпка и добро настроение. Започваха да вярват. Всички се бяха събрали. И шестимата бяха пристигнали. Бяха изолирани от света. Всичко се случваше в действителност. Не беше измама. Дълбоко в себе си всеки от тях бе подозирал, че нещо може да се обърка. Но това не се бе случило. Всичко беше истинско. Беше истина. Оставаха едва няколко часа. Изпитаха дълбоко облекчение, след което ги връхлетя мощно цунами от възбуда, което ги остави без дъх. Преодоляха го бързо, защото все още нищо не беше сигурно, все още не изключваха възможността да останат разочаровани. Защото, както се казва, рибата беше още в морето.

Но въпреки това започваха да вярват.

Бърк и Ричър се върнаха по същия път, който водеше на запад към Райънтаун. Ричър следеше силата на сигнала на стария телефон на Бърк. Когато чертичките намаляха от три на две, той помоли Бърк да отбие встрани, за да позвъни отново на Еймъс, преди да са излезли от обхват. Набра номера й и тя отговори на третото позвъняване.

— Къде се намираш в момента? — попита тя.

— Не се притеснявай — отвърна Ричър. — Още съм извън града.

— Не можем да открием Карингтън.

— Къде го търсихте?

— В дома му, в офиса му, в кафенето, в което се отбива най-редовно, в заведенията, в които обядва…

— Уведомил ли е колегите си, че ще отсъства?

— Нито дума.

— Има ли мобилен телефон?

— Не отговаря.

— Проверете в градската служба „Архиви“ — посъветва я Ричър. — Потърсете Елизабет Касъл.

— Защо?

— Тя е новата му приятелка. Може да е при нея.

Ричър чу Еймъс да казва името й на някого: Елизабет Касъл, служба „Архиви“.

— Някакви следи от онзи тип от Бостън? — попита Ричър.

— Проверяваме номерата на всички коли, които влизат или излизат от града — отвърна Еймъс. — Разполагаме със специален софтуер за целта. Още не сме открили нищо.

— Искаш ли да се върна и да ви помогна?