Ли Чайлд - Минало време

Ричър и Бърк тръгнаха натам.

Веднага ги забелязаха. По два начина. Робърт бе използвал чипа на фотоапарат, за да копира алгоритъм за лицево разпознаване и да го прехвърли в охранителните камери около мотела. Веднага щом алгоритъмът засечеше лице между дърветата, задействаше светлинен и звуков сигнал. Нещо като радар. Или система за ранно предупреждение. Която сигнализираше: приближават хора! Съвсем случайно Стивън наблюдаваше именно този екран, защото така изискваше процедурата, която спазваше — да следва екраните съобразно посоките на компаса. И погледът му засече движение. От сенките излязоха двама мъже и слънчевата светлина огря лицата им.

— Марк, погледни това — каза Стивън.

Марк погледна. И възкликна:

— Кои са тези, по дяволите?

Робърт увеличи кадъра. Образът потрепери от разстоянието, сякаш имаше мъгла или нещо подобно. Двамата мъже вървяха право към обектива. Привидно не напредваха, но само заради прекалено голямото увеличение. Единият беше по-дребен и по-възрастен. Слаб и бавен. С джинсово яке и посребрена коса. Другият беше огромен. С размерите на врата. Косата му стърчеше във всички посоки. А лицето му бе сурово. Несъмнено корав тип.

— По дяволите! — изруга Марк.

— Увери ни, че няма да дойде тук. Каза, че бил от друг клон на фамилията. Нямало да прояви интерес.

Марк не отговори.

Питър позвъни от рецепцията. Гласът му прозвуча по интеркома.

— А се оказа, че човекът проявява такъв интерес, че изминава пеша цели три километра! Добра преценка, приятел.

Марк замълча отново. Отвори уста едва след няколко секунди и нареди:

— Задръжте всички вътре в къщата. Поднесете им още по едно кафе. Покажете им още едно видео. Но не отваряйте вратите. Не пускайте никого навън.

Бърк и Ричър стигнаха до края на пътя и се озоваха на неасфалтирания паркинг. От това място вече можеха добре да огледат онова, което ги очакваше пред тях. Ричър чу гласа на Еймъс в главата си, която говореше за ЛСД в кафето. Сега разбра какво е имала предвид. Защото отблизо товарният микробус, паркиран пред рецепцията, се оказа син. Тъмен, елегантен нюанс на синьото. Подчертан от златисти ръкописни букви. Персийски килими. Професионално почистване. И адрес в Бостън. Регистрационна табела от Масачузетс.

Най-голямото дежа вю в историята.

Всъщност не съвсем, защото Ричър виждаше микробуса за пръв път. Само бе чул описанието му по полицейската радиостанция. Пътните камери в Лакония го бяха засекли да слиза от магистралата прекалено рано, за да обслужва клиент в града. Преди беше виждал само аварийния камион. Това беше сигурно.

И то два пъти.

Това вече бе истинско дежа вю. Беше се промъкнал покрай камион, който бе видял два пъти, след което бе попаднал на микробус, за който бе чул от диспечера в полицейското управление. Ричър забави крачка и се замисли. Бърк го изпревари и продължи напред бавно, но неотклонно.

Ричър, който вървеше зад него, видя, че комбито, паркирано до микробуса, е волво, а номерата му бяха от Върмонт. Малкият компактен автомобил беше син, вероятно вносен, с непознати за него номера. Пикапът бе от онези, които хората използваха само за работа. Автомобил, какъвто би използвал един дърводелец например, за да слага дъските отзад. Беше мръснобял и имаше номера… може би от Илинойс. Ричър трудно можеше да прецени от това разстояние.

На всичкото отгоре това беше последната кола в редицата. Волвото бе паркирано пред стая № 3, а микробусът — пред № 7. Малката синя кола беше пред № 10. Щората на тази стая беше спусната, а на стола пред стая № 5 беше седял някой. Явно не беше на мястото си.

Двамата тегнаха към входа, над който светеше червена неонова табела. Влязоха вътре. Зад рецепцията ги посрещна млад мъж към трийсетте, с черна коса, бледа кожа и едва забележима свенливост. Може би заради това избегна погледите им. Но определено беше интелигентен. И образован. В добро здраве и добра физическа форма. Нищо чудно да бе спортувал в колежа. Най-вероятно бегач, а не тежкоатлет. На средни разстояния. Завършил магистратура по някоя техническа дисциплина. Беше слаб и жилав, леко напрегнат, може би дори притеснен.

— Трябва ми стая за тази вечер — каза Ричър.

— Много съжалявам, но мотелът е затворен — отвърна мъжът.

— Така ли?

— Свалих табелите. Надявах се да спестя на хората излишното разкарване.

— Тук има доста коли.

— Те са на работниците. Изоставаме с ремонтните дейности. Трябваше да оправим куп неща, преди да се върнат туристите. Оказа се, че единственият начин да го направим, е като затворим мотела за две седмици.