Ли Чайлд - Минало време

Минута по-късно мъжът излезе от плевнята зад волана на черен джип. Средно голям с формата на юмрук. Вероятно европейски. Може би порше или мерцедес. Или беемве. Или ауди. Оказа се мерцедес. Който спря точно пред Ричър и Бърк. Ричър видя означенията отстрани. Беше модел с осемцилиндров V-образен двигател.

Мъжът зад волана ги погледна подканящо, след което Бърк се качи отпред, а Ричър отзад. Мерцедесът потегли, прекоси паркинга и заподскача по асфалтовия път, който пресичаше поляната.

— Трябва да тръгнете на изток към езерата — посъветва ги мъжът от рецепцията. — Там ви очакват множество хотели и мотели.

Навлязоха отново в гората и се озоваха в същия тунел от листа и клони, от който бяха излезли по-рано. Мъжът караше бързо. Знаеше, че насреща му няма да излезе друг автомобил. Мерцедесът измина за три минути трите километра, които бяха отнели на Бърк четирийсет и пет минути. Спряха пред кабината на аварийния камион. Светлината, която се процеждаше през короните на дърветата, бе сумрачнозелена и на фона й червената боя на камиона наподобяваше кръв. Дърветата бяха притиснали огромната машина от двете й страни, а извитите клонки и листата се протягаха към него като пръсти. По-ниските вейки се спускаха към предното стъкло. Камионът определено бе плътно заобиколен от растителност. Но не беше заседнал. Не и при наличието на мощния си двигател и огромните колела. Да, не беше заседнал. Явно собственикът му се притесняваше да не издраска боята. Разбираемо. Сигурно струваше доста. Множество слоеве червено. Безкрайни златисти ивици, изрисувани все на ръка. А името, което, за щастие, бе кратко — Карел , — бе изписано със скъп калиграфски шрифт, наподобяващ писмо на стара дама от викторианската епоха.

Мъжът зад волана на мерцедеса се извини за изгубеното време и им пожела късмет. Бърк му благодари и слезе от колата, а Ричър го последва. Бърк се притисна отстрани към камиона и се провря покрай дърветата. Ричър тръгна след него с високо вдигнат лакът, но спря до кабината, която се извисяваше над него, и се обърна.

Мерцедесът потегли с лекота назад към свободното пространство между дърветата, където направи обратен завой. Бързо, лесно, елегантно. Сякаш го бе правил и преди. Несъмнено го бе правил и преди. Той бе качил шофьора на камиона.

Ричър не помръдна още секунда-две, след което се обърна и си проправи път към мястото, където го очакваше Бърк, от другата страна на гумения кабел, до предната броня на субаруто. Качиха се в колата и Бърк потегли на заден, извърнал глава, за да не пропусне разклона. Там щеше да разполага с достатъчно място, за да завие в която посока реши.

— На изток към езерата ли? — попита той.

— Не — отвърна Ричър. — На юг, докато стигнем място, където мобилният ти телефон ще улови сигнал. Трябва да се обадя на Еймъс.

— Нещо не е наред ли?

— Искам да разбера какво става с Карингтън.

— Зададе доста въпроси в мотела.

— Така ли?

— Сякаш подозираше нещо.

— Винаги подозирам нещо.

— Отговорите му удовлетвориха ли те?

— Предната част на мозъка ми намира отговорите му за логични. Смислени. Възможни. Съответстващи на истината.

— Но?

— Задната част на мозъка ми не хареса това място.

— Защо?

— Нямам представа. Но всеки мой въпрос получи своя отговор.

— Следователно става въпрос за усещане.

— Да, за усещане… сетиво. Като обонянието. Като миризмата, която те събужда и ти подсказва, че прерията е пламнала.

— Но не можеш да посочиш конкретна причина?

— Така е.

Продължиха на юг. Ричър не откъсваше поглед от телефона. Все още нямаше връзка.

Питър едва не припадна от напрежение. След като изпрати двамата мъже, той даде на заден и се прибра колкото се може по-бързо. Подкара право към къщата. Прекоси тичешком верандата, облегна се на стената и се свлече бавно. Седна на пода, а останалите се събраха около него. Спогледаха се мълчаливо, изпълнени с възхищение, след което размахаха юмруци в знак на триумф. Като футболни запалянковци, които току-що са видели любимият им отбор да отбелязва гол.

— Клиентите забелязаха ли нещо? — попита Питър.

— Абсолютно нищо — успокои го Марк. — Извадихме късмет. Всички бяха вътре. Ако онези двамата се бяха появили трийсет минути по-рано, можеха да ни създадат проблеми, защото тогава клиентите се разхождаха по паркинга.

— Кога ще обясним ситуацията на Пати и Шорти?

— Някакви предпочитания?

— Мисля, че трябва да го направим още сега. Моментът е подходящ. Така ще им предоставим достатъчно време да вземат определени решения, след което да се усъмнят в тях. Емоционалното им състояние е от голямо значение.