Ли Чайлд - Минало време

Карел получи солидна отстъпка заради помощта, която им бе оказал предишния ден, но останалите петима платиха пълната цена до последния цент. В края на ритуала Марк избра двата най-големи сака и Питър натъпка парите в тях. Не беше лесно, защото да побереш съдържанието на пет и половина сака с пари само в два изисква доста изобретателност. Останалите се събраха около тях. Марк броеше на глас, докато Питър прибираше пачките. Но не броеше с числа. Отначало, когато първите пачки изчезваха в сака, той казваше: разход, разход, разход , но от един момент нататък го промени на: печалба, печалба, печалба . Всички започнаха да му пригласят и това се превърна в нещо като напев. Но тих напев, за да не ги чуе някой. Всички шепнеха: печалба, печалба, печалба … Отнесоха саковете в къщата, като минаха покрай прозорците на всички гости. Надяваха се да ги видят. Да видят как победителите отнасят своя скромен и справедлив дан.

Питър ги бе посъветвал да обмислят думите му и те го бяха направили, но не заради него, а защото такава бе тяхната природа. Така правеха хората, израснали в Сейнт Ленард, провинция Ню Брънзуик, Канада. Използваха мозъка си. Мислеха, преди да кажат нещо. И действаха методично.

Пати прошепна:

— Очевидно се опитват да ни излъжат. Според мен е невъзможно да стигнем до онази просека в гората.

— Не вярвам да е невъзможно.

— Трябва да е.

— Срещу колко души ще играем?

— Видяхме трима. Стаите са общо дванайсет. Тази не се брои. Атеветата са девет. Избери си което число искаш.

— Смяташ ли, че ще използват атеветата?

— Не се и съмнявам. Затова Питър подчерта, че ще трябва да вървим пеша. За да ни накара да се почувстваме безпомощни… да ни внуши, че се намираме в безизходно положение…

— В такъв случай девет души. Не могат да покрият целия район. Той е огромен.

— Разгледах картата — каза Пати. — Простира се на осем километра от изток на запад и на единайсет от север на изток. Има формата на овал. Мотелът се намира на километър източно от центъра на овала. Разстоянията до северния и южния край са приблизително равни.

— В такъв случай е напълно възможно. Ще разположат по един човек на всеки четирийсет градуса от окръжността. С други думи, ще застанат на разстояние сто метра един от друг. Промъкнем ли се в пространството между тях, можем да им избягаме.

— Не мисля, че е възможно — възрази Пати. — Дори да се измъкнем, какво ще стане после? Ще стигнем до шосето, ще се качим на стоп и ще се свържем с полицията и ФБР. Ще обвиним тези типове в отвличане и незаконно задържане, ченгетата ще дойдат, ще открият затворническите решетки, ключалките, камерите, микрофоните… Едва ли Питър и приятелите му ще го допуснат. Не могат да си позволят да избягаме от тук. Колкото и да се опитваме. Каквото и да правим. Не могат да си го позволят. Явно са напълно уверени, че няма да им се измъкнем.

Шорти не отговори. Двамата седяха един до друг на леглото в мрачната стая. Пати бе подпъхнала ръцете си с дланите надолу под бедрата. Поклащаше се леко напред-назад, съвсем леко, и се взираше в тъмнината. Шорти бе опрял лакти на коленете си и бе подпрял брадичка с ръка. Седеше неподвижно. Опитваше се да мисли.

В следващия миг стаята се озари от ярка светлина. Всяка лампа в нея грейна ослепително като кино декор, осветен от прожектори, а моторчето на щората забръмча и я повдигна нагоре. Пред прозореца се бяха събрали шестима мъже. Застанали на верандата. Рамо до рамо. На сантиметър-два от прозореца. Вперили поглед в тях. Единият беше Карел. Мръсникът с аварийния камион. Трима от тях вече бяха виждали. Останалите двама бяха нови за Пати и Шорти.

Шестимата не откъсваха погледи от тях. Разглеждаха ги откровено и невъзмутимо. Ту него, ту нея, ту нея, ту него. Претегляха, преценяваха, отсъждаха… Накрая взеха някакво решение. На лицата им разцъфнаха доволни усмивки. Закимаха бавно в знак на одобрение. Очите им грейнаха от ентусиазъм.

После — като по невидим знак — и шестимата вдигнаха ръце и започнаха да ръкопляскат, бавно и силно, като зрители, които почтително аплодират звездите на представлението.

На предстоящото представление.

Десет минути по-късно Ричър отново позвъни на Еймъс. Тя вдигна веднага. Стори му се задъхана.

— Какво има? — попита той.

— Фалшива тревога — отвърна тя. — Получихме информация за Карингтън. Но се оказа остаряла с два часа и не го заварихме там. Продължаваме да го търсим.

— А открихте ли Елизабет Касъл?