Ли Чайлд - Минало време

— Но проучи отец Бърк. Който не живее в града. Шумоленето на хартия продължаваше.

— Тогава помолих колегите за услуга — отвърна Еймъс. — Как е малкото име на стареца?

— Стан.

— Това е баща ти.

— Знам.

— Но ти ми каза, че е починал.

— Бях на погребението.

— Професорът е сгрешил.

— Вероятно.

— Какво друго обяснение може да има? — Погребението беше преди трийсет години. По времето, когато въпросният човек се е върнал в Ню Хампшър, след като е отсъствал в продължение на десетилетия.

— Какво?

— Освен това ковчегът беше затворен. Може да е бил пълен с камъни. От време на време морската пехота и ЦРУ работят заедно. По какви ли не секретни операции.

— Но това е лудост!

— Никога ли не си чувала за подобни неща?

— Прилича ми на холивудски филм.

— Но основан на истински случай.

— Който се случва веднъж на милион. Убедена съм, че повечето истории за ЦРУ са ужасно скучни. Както и тези за морската пехота.

— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Едно на милион. Следователно шансовете са по-големи от нула. Затова те моля да провериш. Искам да бъда напълно сигурен. Само така ще имам чувството, че съм изпълнил дълга си. Ти ще подновиш разследването послучай, който няма давност, при положение че съществува вероятност — макар и едно на милион — основният ти заподозрян все още да е жив, да живее под твоята юрисдикция и дори да се окаже мой роднина. Искам и двамата да сме наясно със ситуацията. В случай, че се наложи да му позвъня. „Ей, намери си адвокат, защото ще те арестуват.“ Нещо подобно.

— Това е лудост! — повтори Еймъс.

— Шансът е по-голям от нула — изтъкна Ричър.

— Изчакай — каза тя.

Той продължаваше да чува шумоленето на хартия.

— Странно съвпадение — промърмори Еймъс.

— Кое?

— Новият ни софтуер. Следи основно кой влиза и кой излиза от града, като използва технология за разпознаване на регистрационните номера. Но изпълнява и някои допълнителни функции. Търси неплатени глоби, следи за различни несъответствия…

— И?

— Микробусът, който видяхме тази сутрин, е нередовен.

— Кой микробус?

— На фирмата за почистване на персийски килими.

— В какъв смисъл нередовен?

— Би трябвало да има други номера.

— Защо?

— Защото сегашният собственик е търговец на автомобили.

— И няма фирма за почистване на килими?

— Тази фирма е фалирала. Спряла е да плаща вноските по лизинга и търговецът си е прибрал микробуса.

Пати и Шорти се върнаха в банята, поседяха там, но бързо се отказаха. Счупените плочки и разбитият гипсокартон правеха необитаемо поне половината помещение. Те се преместиха на леглото и седнаха един до друг, без да поглеждат към прозореца. Не им пукаше дали щората е вдигната или спусната. Не им пукаше дали някой ги наблюдава или не. Зашепнаха си тихо, разменяха си едва доловими кратки фрази, кимаха, свиваха рамене, въртяха глави и използваха знаци с ръце, за да разговарят колкото се може по-бързо и по-тайно. Двамата бяха ревизирали първоначалните си предположения. И бяха променили психическата си нагласа. Някои неща им се бяха изяснили. Други — не. Знаеха повече, но разбираха по-малко. Очевидно шестимата мъже, надзъртали през прозореца, бяха противниковият отбор. Задачата им беше да спечелят играта на гоненица. Която щеше да се проведе в гора с площ от близо осемдесет квадратни километра. Вероятно нощем. Вероятно тримата мръсници от мотела щяха да играят ролята на съдии, рефери, арбитри или както там се наричат. Разполагаха с девет атевета, което означаваше, че четвъртият мръсник щеше да остане в къщата, за да наблюдава камерите, да слуша микрофоните и да прави каквото правят там. Това беше изводът, до който бяха стигнали Пати и Шорти.

Осемдесет квадратни километра. Шестима мъже. В мрака. Въпреки това не се съмняваха в успеха си. Защото не можеха да си позволят да се провалят. Атеветата бяха голямо предимство. Защото развиваха по-висока скорост от тичащ човек. И все пак… Осемдесет квадратни километра площ се равняват на десет хиляди футболни игрища. Всичките празни. Само шест от тях заети от хора, като във всяко има само по един човек.

Посред нощ.

Пати и Шорти не разбираха на какво разчитат противниците им.

— Може би имат очила за нощно виждане — прошепна Шорти.

Което ги наведе на куп мрачни мисли. Шестимата можеха да обикалят в огромен кръг с диаметър два-три километра, да се въртят като колело и всеки от тях да преминава през определено място на всеки няколко минути. А междувременно Пати и Шорти ще се приближат към тях под прав ъгъл, все едно пресичат еднопосочна улица. Ще бъдат бавни. Ще бъдат лесни за откриване в продължение на цели пет минути. Възможно ли е импровизираното колело да се върти по-бавно?