Ли Чайлд - Минало време

Те се усмихнаха и се хванаха за ръце.

— Радвам се, че сте щастливи — каза Ричър.

— Благодаря — отвърна Елизабет Касъл.

— Не би трябвало да има особено значение…

— Кое?

— Истината. Трябва да призная, че Стан Ричър не се оказа човекът, когото търсех.

— Но той е баща ти.

— Излиза, че само е използвал свидетелство за раждане, издадено на това име.

— Разбирам.

— Надявам се новината да не се отрази на връзката ви.

— Кой е използвал въпросното свидетелство?

— Далечен братовчед, за чиито родители не знаем нищо. Празно квадратче върху родословното дърво.

— Как се чувстваш?

— Чудесно — отвърна Ричър. — Колкото по-малко знам, толкова по-добре се чувствам.

— И сега заминаваш.

— Беше ми приятно да се запознаем. Желая ви късмет.

— Как се казва този братовчед? — попита Карингтън.

— Уилям.

— Нещо против да потърсим информация за него? Може да се окаже интересно. Ще ни бъде приятно.

— Забавлявайте се тогава — каза Ричър, помълча и добави: — В замяна на малка услуга.

— Каква?

— Елате да поздравите една моя приятелка. Чака ме на пет минути от тук. Сигурен съм, че я познавате. Полицай Еймъс от управлението в Лакония.

— Бренда? — възкликна Карингтън. — Защо е тук?

— Защото смятахме, че сте в опасност. Тя няма да ми повярва, докато не ви види със собствените си очи. Искам сами да й кажете, че всичко е наред, че сте си взели почивка и ще се върнете в града по някое време.

— Каква опасност?

— Има известна физическа прилика между теб и човек, когото местна банда се опитва да убие. Еймъс подходи към проблема изключително сериозно и се притесни.

— Бренда се е притеснила за мен?

— Ти си човек, който защитава интересите на полицаите. И те явно те харесват. Което е проява на слабост. Трябва да проявиш повече твърдост следващия път.

Тръгнаха заедно по уличката. Подминаха училището. Подминаха църквата. Озоваха се сред огряната от слънце ябълкова градина. Еймъс и Бърк ги очакваха край далечната ограда. Всички се здрависаха през нея. Последваха обяснения, уверения, извинения. Отпуска, липса на мобилно покритие и прочие. Няма проблем, увери ги Еймъс. Решихме да се отбием ей така, за всеки случай.

Карингтън и Касъл се върнаха в Райънтаун.

Ричър ги проследи с поглед. Прескочи оградата и се присъедини към Еймъс и Бърк.

— Реших да пропусна срещата с професора — заяви Ричър. — Защо не му звъннеш?

— Разбира се — отвърна Бърк.

— В града ли се връщаш? — попита Еймъс.

Ричър поклати глава.

— Не, отивам в Сан Диего.

— От тук отиваш там?

— Мястото ми се струва подходящо. Баща ми е потеглял от тук много пъти. Това е едно от местата, където е живял. Цяла година, когато е бил на шест.

— Сериозно ли искаш да те зарежем сред тази пустош?

— Ще се кача на стоп. Правил съм го и преди. Четирийсет минути. Мисля, че толкова ще минат, преди някой да спре и да ме вземе. Предвид обстоятелствата. В най-лошия случай петдесет. А вие тръгвайте. Беше ми приятно да се запознаем. Благодаря за всичко, което направихте за мен.

Тримата постояха объркано в продължение на секунда-две. После си стиснаха ръцете в някакъв неочакван и неловък жест. Двама военни полицаи и един свещеник.

Бърк и Еймъс се качиха в колата. Ричър ги изпрати с поглед. Ниското слънце забулваше пътя в мъгла от утринни изпарения. Не след дълго колата изчезна в далечината.

И той тръгна в същата посока. Последва същия широк завой. Слънцето светеше в очите му през цялото време. Скоро Ричър стигна до шосето, което водеше на север и на юг. Избра си място и вдигна палец.