Ли Чайлд - Минало време

— По-добре да не викаме ченгетата — предложи Ричър.

Марк направи опит да се освободи.

— Той искаше да остави Шорти да умре — продължи Ричър.

Тя се замисли. Погледна пистолета в ръката си.

— Ела насам — подкани я Ричър. — Но внимавай да не го насочиш към мен.

Пати се подчини и застана до него.

Марк удвои усилията си, замята се бясно, но Ричър го изправи на крака и заби юмрук в слънчевия му сплит, след което отново го остави да се свлече на земята. За известно време Марк бе изгубил какъвто и да било контрол върху всичките си мускули.

Ричър продължи:

— Опри върха на заглушителя в гърба му, точно между лопатките. На петнайсет сантиметра под мястото, където съм го хванал. Предпазителят е онова малко лостче пред спусъка. Ще щракне само, щом пръстът ти заеме правилна позиция. Тогава ще трябва просто да натиснеш спусъка.

Тя кимна. Но не помръдна от мястото си в продължение на двайсет или повече секунди.

— Не мога — призна накрая Пати.

Ричър пусна яката на Марк, блъсна го в гърба и го просна на асфалта. Взе пистолета от Пати.

— Исках да ти дам тази възможност — обясни той. — Това е всичко. В противен случай цял живот щеше да се чудиш какво би направила в тази ситуация. Сега вече знаеш. Ти си добър човек, Пати.

— Благодаря.

— По-добър от мен.

Ричър се обърна и простреля Марк в главата. Два пъти. Два бързи последователни изстрела в основата на черепа. Които във военните академии са известни като „екзекуторски“. Не че някой преподавател би си признал подобно нещо.

Взеха мерцедеса, за да стигнат до Шорти. Но преди това Ричър завлече мъжа от аварийния камион сред дърветата от едната страна на пътя, а после и Марк, но от другата. За да не му пречат. Не искаше да ги прегази. Не и ако Шорти бе със счупен крак. Защото всяко друсане щеше да му причини болка.

Шофираше Пати. Тя обърна мерцедеса и включи дългите светлини. Пътят свърши и колата навлезе в откритото пространство.

Пати спря за момент. От мотела, който се бе намирал от другата страна на поляната, бяха останали само тлеещи въглени. Колите отпред също бяха изгорели. Плевнята бе обзета от буйни пламъци. Къщата гореше още по-бурно. Огнените езици достигаха поне петнайсет метра.

По средата на полята стояха изоставени две атевета. На земята до тях лежаха две безформени на пръв поглед купчини.

— Бяха четирима — обясни Пати. — Марк, Питър, Стивън и Робърт.

— Чух изстрели — отвърна Ричър. — Преди малко. Деветмилиметров пистолет със заглушител. Предполагам, че Марк е сложил край на съдружието им.

— Къде ли е четвъртият?

— В къщата най-вероятно. Не бих могъл да чуя изстрел, прозвучал от там. Но от нея не е останало много.

Наблюдаваха пламъците в продължение на минута, след което Пати зави наляво и подкара през тревата към гората. Следеше внимателно пътя. Намали на две места, които огледа, но и двата пъти продължи напред.

Накрая спря, без да сваля ръцете си от волана.

— Всичко ми изглежда толкова еднакво — каза тя.

— Колко навътре се намира Шорти? — попита Ричър.

— Не мога да си спомня. Вървяхме известно време, а после го влачих по земята. Оставих го на място, където се надявах да е в безопасност.

— Къде влязохте в гората?

— Между две дървета.

— Не ми помагаш много.

— Май беше тук.

Пати изключи двигателя и двамата слязоха от колата. Без фаровете й светът отново потъна в мрак. Пати си сложи уреда за нощно виждане, а Ричър просто дръпна своя леко надолу. Прецизните зелени детайли изпълниха обектива му. Пати завъртя глава наляво и надясно. Огледа предните редици дървета. И пространството между тях.

— Май беше тук — повтори тя.

Двамата с Ричър навлязоха в гората. Пати водеше. Описаха полукръг на изток и на север. Сякаш възнамеряваха да излязат на пътя трийсетина метра след началото му. Пристъпваха ту наляво, ту надясно сред дърветата. Глезените им се заплитаха в треви и храсти.

— Нищо не мога да различа — оплака се Пати.

— Шорти! Шорти Флек! — извика Ричър.

— Шорти, аз съм! — последва примера му Пати. — Къде си?

Нищо.

Продължиха да вървят. На всеки десет крачки спираха и викаха отново. После заставаха неподвижно, затаяваха дъх и се ослушваха.

Нищо.

Едва на третия път чуха нещо. Едва доловим звук. Тих, далечен, бавен, метален… Дзън, дзън, дзън . На изток, помисли си Ричър. Може би на четирийсет метра от тук.

— Шорти Флек? — извика той.

Дзън, дзън, дзън.

Двамата с Пати смениха посоката. Ускориха крачка. Дървета, треви, къпини, храсти. Не спираха да викат името му, първо Пати, после Ричър, като непрекъснато се редуваха. Отново чуха дзън, дзън, дзън . Звукът се усилваше непрекъснато. И те тръгнаха към него.