Ли Чайлд - Минало време

— Кой е „старият господин Мортимър“?

— Един симпатяга от старчески дом. Който каза, че от време на време ходел на гости у братовчедите си в Райънтаун. И който си спомня момчетата, които обичали да наблюдават птици. Мобилизирали го в края на войната. А после се оказало, че нямат нужда от него. И бездруго мобилизирали повече хора, отколкото трябвало. Така и не стигнал до фронта и на всеки парад по случай Четвърти юли се чувствал като измамник.

Еймъс замълча.

Тримата тръгнаха заедно към вратата. Така е по-уместно предвид късния час, настоя Бърк.

Прилича на уведомление за загинал войник, помисли си Ричър. Двама военни полицаи и един свещеник.

Ричър натисна звънеца.

Лампата в коридора светна след цяла минута. Ричър видя това благодарение на прозорчето в горната част на вратата. Видя още тесен дълъг коридор и светли петна по стените, семейни фотографии най-вероятно.

Видя и силует на възрастен мъж, който влачеше краката си. Прегърбен, бавен, неуверен. Старецът вървеше, опрял кокалчетата на дланта си в парапета на стената. Пристъпи с усилие към вратата и я отвори.

Старецът беше поне на деветдесет. Слаб и прегърбен. Дрехите му бяха големи. Нищо чудно да му бяха любими, но да ги бе купил, когато е бил на седемдесет. Навремето сигурно е бил висок поне метър осемдесет и пет и е тежал осемдесет-деветдесет килограма, но това бе отдавна. Сега беше прегърбен като въпросителна. Кожата му бе увиснала и бледа. Очите му бяха воднисти. Сребристите му кичури бяха тънки като коприна.

Не беше бащата на Ричър.

Дори трийсет години по-възрастен. Защото не беше. Просто не беше. Освен това нямаше нито счупен нос, нито белег от шрапнел на врата, следи от шевове на веждата…

Фотографиите в коридора бяха на птици.

Старецът протегна треперещата си ръка.

— Стан Ричър — представи се той. — Приятно ми е да се запознаем.

Ричър пое дланта му. Беше студена като лед.

— Джак Ричър — отвърна той. — И на мен ми е приятно.

— Роднини ли сме?

— Върнем ли се достатъчно назад, всички ще се окажем роднини.

— Влезте, моля.

Еймъс отвърна, че двамата с Бърк ще изчакат в колата. Ричър последва стареца по коридора. Вървяха по-бавно, отколкото на погребение. Половин стъпка, продължителна пауза, отново половин стъпка… Стигнаха до нещо като вестибюл, разположен между дневната и кухнята. Там ги очакваха два фотьойла, разположени от двете страни на лампион с голям абажур. Подходящ за четене.

Стан Ричър посочи с треперещата си ръка единия фотьойл. Така покани Ричър да се настани, а самият той седна на другия.

Заяви, че за него е удоволствие да поговорят. За него е удоволствие да отговори на въпросите му. Каквито и да са те, няма да му се сторят странни. Потвърди, че е израснал в Райънтаун, в апартамента на началник-смяната в леярната. Да, спомняше си плочките в кухнята. Ярки цветове, листа на меча стъпка, тагетис и разцъфнал артишок. Да, Джеймс и Елизабет Ричър са негови родители. Призна, че никога не му е хрумвало да се запита дали са били добри в работата си или не. Може би защото с тях се изчерпвал целият му свят, а може би защото това просто не го интересувало, той вече се бил запалил по орнитологията. А това му открило вратите към цял един нов свят. Старецът заяви, че целта му не е била да отмята имената на птици в някакъв списък, а просто да ги наблюдава. Така се пренасял в друго измерение, с други проблеми и други възможности.

— Кой ви запали по орнитологията? — попита Ричър.

— Братовчед ми Бил — отвърна Стан.

— Кой е той?

— Повечето момчета, с които играехме по онова време, бяха все наши братовчеди. Може би беше проява на някакъв племенен инстинкт. Хората се страхуваха. Времената бяха трудни. На моменти имахме чувството, че целият ни свят може да се разпадне. Предполагам, че братовчедите ни действаха успокояващо. Най-добрият приятел на едно хлапе беше неговият братовчед. Бил беше мой братовчед и аз бях негов.

— Какви братовчеди бяхте?

— Никой от нас не можеше да брои до толкова. Знаехме само, че аз съм Стан Ричър, а той Уилям Ричър, както и че някога сме имали общ прародител, който е живял в Дакота, преди тя да стане щат. Предполагам, че днес бих нарекъл Бил скитник или бездомник. Живееше отвъд канадската граница, но през повечето време скиташе. И прекарваше доста време в Райънтаун.

— На колко години беше той, когато дойде за пръв път?

— Аз бях на седем, следователно той е бил на шест. Остана цяла година.