Ли Чайлд - Минало време

— Имаше ли родители?

— Предполагам. Но не се виждаше с тях. Не че бяха починали или нещо подобно. Всяка година му изпращаха картички за рождения ден. Гадаехме дали не са тайни агенти, изпратени под прикритие в някоя далечна страна. След време решихме, че може да са свързани с организираната престъпност. А това изискваше още по-голяма конспиративност. Трудно ни беше да преценим.

— И на шестгодишна възраст вече е обичал да наблюдава птиците?

— С невъоръжено око. Смяташе, че така е най-добре. Не можеше да обясни защо, беше само дете все пак. По-късно разбрахме. Когато се сдобихме с бинокли. Очите ти позволяват да видиш цялостната картина. А красотата, видяна отблизо, може да те разсее.

— Как се сдобихте с бинокъла?

— Това стана много по-късно. Бил трябва да беше на десет или единайсет…

— Как се сдобихте с бинокъла?

Старецът сведе поглед за секунда.

— Трябва да си припомня… мина много време — каза той.

— Откраднал ли го е?

— Не точно. Да го наречем… беше военна плячка. Едно хлапе бе повело някаква глупава вендета. Бил изгуби търпение. Точно по това време четяхме поеми, които възпяваха някогашни битки. Затова Бил реши, че трябва да вземе откуп или плячка. Но всичко, с което онова хлапе разполагаше, беше бинокъл и трийсет и един цента.

— Написали сте заедно онова съобщение за северния мишелов.

Старецът кимна.

— Разбира се. Добре се получи. И днес се гордея с него.

— Спомняте ли си септември четирийсет и трета година?

— В най-общи линии.

— А нещо по-конкретно?

— Беше много отдавна — сви рамене възрастният мъж.

— Името ви се появи в стар полицейски доклад за улично сбиване. Късно вечер. Недалече от тук. Видели са ви с приятел.

— По онова време уличните сбивания бяха нещо обичайно.

— Но в случая става въпрос за местен побойник, който е бил пребит до смърт две години по-късно.

Стан Ричър замълча.

— Предполагам, че приятелят, когото са видели с вас в онази септемврийска вечер, е бил братовчед ви. И мисля, че тогава е положил началото на нещо, което е довършил след две години.

— Кажете ми пак… кой всъщност сте вие?

— Не съм сигурен — отвърна Ричър. — Точно в този момент си мисля, че може би съм по-малкият син на братовчед ви Бил.

— В такъв случай знаете какво се е случило.

— Бях военен полицай. Виждал съм го да се случва десетки пъти.

— Загазил ли съм?

— Не и ако питате мен — каза Ричър. — Ядосан съм единствено на себе си. Явно винаги съм смятал, че подобни неща се случват само на другите.

— Бил беше умно хлапе. Винаги една стъпка пред останалите, донякъде защото имаше интересен живот. Улицата го беше отракала. Знаеше много неща. Четеше книги. Интересуваше се от наука. Обожаваше птиците. Обичаше самотата. Беше добър човек по време, когато това все още означаваше нещо. Но никой не биваше да се бърка в представите му за добро и зло. Дълбоко в себе си той беше една бомба със закъснител. Вярно, умееше да държи нещата под контрол. Беше изключително дисциплиниран. Имаше правило. Направиш ли нещо лошо, той ще се погрижи да ти е за пръв и последен път. И бе готов да направи всичко необходимо. Биеше се добре, а и беше невероятно смел.

— Разкажете ми за хлапето, което е убил.

Стан поклати глава.

— Няма да го направя. Това е все едно да подпиша самопризнания.

— Бяхте ли замесен?

— Не и в края на историята.

— Никой няма да ви обвини в нищо. Та вие сте на сто години.

— Не чак толкова.

— Никой не проявява интерес към случая. Ченгетата са решили, че сам си е търсил белята, и не са се постарали да открият извършителя.

Стан кимна.

— Съгласен съм с тях. Онзи хлапак бе отвратителен побойник. Имаше зъб на всеки, който притежаваше поне една мозъчна клетка повече от него. А това бяха доста хора. Продължаваше да се шляе без работа четири години след като бе завършил гимназия, и да тормози все по-малки деца. А вече имаше хубава кола, хубави дрехи, хубави обувки, защото баща му беше богат. Но мозъкът му беше прогнил. От грубиян се превърна в перверзник. Започна да тормози малки момченца и момиченца. Беше много едър и силен. Измъчваше ги. Караше ги да вършат отвратителни неща. Бил не знаеше за това, но когато се върна в града, разбра. Онази нощ.

— Какво се случи?

— Бил се появи в Райънтаун, както често правеше, просто ей така, изневиделица. И още първата вечер отидохме в един джаз клуб. Свиреше група, която той харесваше. Обикновено ни пускаха безплатно. Връщахме се към мястото, където бяхме скрили велосипедите си, когато изведнъж видяхме онзи гадняр да върви право срещу нас. Не обърна никакво внимание на Бил, а започна да се заяжда с мен. Защото ме познаваше. Наговори ми същите глупости, които ми бе казал и предишния път. Бил обаче ги чуваше за пръв път. Не можеше да повярва на ушите си. Подканих го да си тръгнем, но Бил не искаше да ме последва. Бомбата избухна. И преби наглеца почти до смърт.