Ли Чайлд - Минало време

Откриха Шорти, опрял гръб на ствола на едно дърво. Премалял от болка. Беше си сложил уреда за нощно виждане. В ръката си държеше стрела. И почукваше с нея по оптичната тръба. Дзън, дзън, дзън . Нямаше сили за повече. Ричър го вдигна на ръце и го сложи на задната седалка на мерцедеса. Кракът му наистина беше счупен зле. Раната изглеждаше ужасно. Беше изгубил много кръв. Беше блед като платно, но имаше висока температура. Дрехите му бяха подгизнали от пот.

— Къде ще го отведем? — попита Пати.

— Най-добре е да отидете някъде по-далече — отвърна Ричър. — Манчестър например. По-голям град е…

— Няма ли да дойдете с нас?

Ричър поклати глава.

— Само донякъде — отвърне той. — Сутринта имам важна среща.

— Но в болницата могат да ни зададат какви ли не въпроси.

— Кажи им, че е катастрофирал с мотоциклет. Ще ти повярват. Лекарите вярват на всичко, което е свързано с мотоциклетни катастрофи. И няма да съобщят на полицията. Защото раната не е огнестрелна. Ще им обясниш, че в крака му се е забило парче метал.

— Добре.

— Настаниш ли го в болницата, иди и паркирай колата на някое тихо местенце. Остави вратите отключени, а ключа — на таблото. Тя трябва да изчезне колкото се може по-бързо. Тогава ще бъдеш в безопасност.

— Добре — повтори Пати.

Тя отново седна зад волана. Ричър се настани до нея, но се извърна леко назад, за да следи състоянието на Шорти. Пати описа широк кръг по неравната поляна. Шорти подскачаше на задната седалка и стенеше от болка. Пати се насочи към асфалтовия път.

Шорти тупна с ръка седалката до себе си. Веднъж, втори път, но слабо, едва доловимо.

— Какво има? — попита го Ричър.

Шорти отвори уста. Но не успя да изрече дори една дума. Опита се отново.

— Куфарът — прошепна той.

— Имахме един куфар в стаята — обясни Пати на Ричър. — Предполагам, че е изгорял.

Шорти отново тупна по седалката.

— Изнесох го — прошепна той.

Пати спря колата.

— Къде е? — попита тя.

— В тревата… в другия край на паркинга.

Пати включи на заден, колата се понесе на зигзаг, след което направи обратен завой в началото на пътя и тръгна през поляната. Покрай изоставените атевета и труповете.

— Питър и Робърт — обяви тя.

И продължи напред. Спря на паркинга. Долавяха горещината навън дори през прозорците на мерцедеса. Ричър видя металната клетка, щръкнала над килима от въглени. Металните решетки и металната мрежа. Разкривени от високата температура. Стая № 10. Шорти повдигна ръка, размърда я напред-назад, но само веднъж, немощен жест на стар свещеник, който опрощава грехове. Или ранен човек, който очертава някакъв участък. От тук до тук . Ричър излезе и тръгна покрай металната клетка. Прекоси поляната по права линия. Защото това е най-краткото разстояние между две точки. Той включи уреда за нощно виждане.

Веднага откри куфара. Голям, стар, кожен, с въже вместо дръжка. Лежащ на тревата. Ричър се наведе и го вдигна. Тежеше цял тон. Може би дори два. Ричър го замъкна с усилие до колата. Пати излезе и отвори багажника. Той пусна куфара на земята.

— Какво, по дяволите, има вътре? — възкликна Ричър.

— Комикси — отвърна Пати. — Повече от хиляда. Все страхотни издания. Включително първите броеве със Супермен. Събирани от нашите бащи и дядовци. Щяхме да ги продадем в Ню Йорк, за да изкараме пари за Флорида.

В багажника имаше два сака. Два издути кожени сака с дръпнати ципове. Ричър надникна в тях. И двата бяха пълни с пари. Купища пачки, подредени като тухлички. Предимно в банкноти от по сто долара. Във всяка пачка имаше по десет хиляди, ако се вярваше на хартиените лентички. Във всеки сак имаше поне петдесет пачки. Общо към един милион долара.

— Запазете си комиксите — каза Ричър. — Използвайте това. Можете да си купите колкото дъски за сърф пожелаете.

— Не можем — отвърна Пати. — Тези пари не са наши.

— Напротив. Вие спечелихте играта. Мисля, че попаднахме на нещо като награден фон. Няма кой друг да го вземе.

— Но това е цяло състояние!

— Вие си го заслужихте — настоя Ричър. — Не смяташ ли?

Пати замълча. След малко попита:

— Не искате ли поне част от парите?

— Имам колкото да преживявам — отвърна Ричър. — Повече не ми трябва.

Той вдигна куфара и го прибра в багажника. Задницата на мерцедеса клекна леко.

— Как се казваш? — попита Пати. — Бих искала да науча името ти.

— Ричър.

Тя се сепна.

— Но това беше името и на Марк.

— Той е от друг клон на фамилията.

Качиха се в колата и Пати потегли през поляната, навлезе сред дърветата и след три километра стигна до аварийния камион. Ричър взе ключа и се качи в кабината му. Воланът се въртеше с усилие. Ричър и бездруго не беше добър шофьор, а тук всички лостове и прибори му изглеждаха напълно непознати. Все пак след минута успя да запали фаровете. А после и двигателя. Намери лоста за скоростите и включи на заден. На таблото светна някакъв дисплей и показа изображението от задната камера. Широкоъгълен обектив. Цветна картина. На която се виждаше старо субару, паркирано точно зад камиона.