Ли Чайлд - Минало време

— А после?

— Това е съвсем друга история. Гаднярът му издаде смъртна присъда. Бил започна да носи месингови боксове. Последваха няколко инцидента. С двама приятели на гадняра, които се опитваха да спечелят благоразположението му. Предполагам, че богатите хлапета могат да се похвалят с куп подобни приятелства. Бил се погрижи спешното отделение да не остава без работа. После нещата поутихнаха. Бил ту се появяваше в Райънтаун, ту заминаваше някъде. В един момент бомбата избухна отново. Една нощ двамата се срещнаха. Сами. Лице в лице. Разбрах какво се е случило още същата вечер, защото Бил дойде да ме помоли за услуга.

— Поискал е да вземе назаем свидетелството ви за раждане, за да постъпи в морската пехота.

Стан кимна.

— Трябваше да погребе името Уилям Ричър. Смяташе, че е длъжен да го направи. Не искаше никой да го проследи и да го открие. Все пак беше извършил убийство.

— И е трябвало да се представи за по-възрастен — допълни Ричър. — Тук се крие несъответствието в историята, която разказваше. Твърдеше, че е избягал и е постъпил в морската пехота, когато е бил на седемнайсет. Не се съмнявам, че е било така. Но той не би успял, ако командването е знаело, че е на седемнайсет. Не биха го взели. Не и по това време. Вече са разполагали с прекалено много хора. Било е септември четирийсет и пета. Войната е била приключила. За какво им е едно седемнайсетгодишно момче? Две години по-рано щяха да го вземат с радост. Тогава сме водели куп сражения в Тихия океан. Военната машина е трябвало да се движи, без да спира. Но вече не. От друга страна обаче, навършил ли си осемнайсет, можеш да постъпиш като доброволец. Достатъчно е само да представиш документ за самоличност.

Стан кимна отново.

— Решихме, че така ще бъде в безопасност — каза той. — И се получи. Ченгетата се отказаха да го търсят. Не след дълго аз самият напуснах Райънтаун. Заминах за Южна Америка, където наблюдавах птици, и останах там четирийсет години. Когато се върнах у дома, трябваше да си извадя нови документи. Използвах същото свидетелство за раждане. Притеснявах се какво ще се случи, ако системата покаже, че името Стан Ричър вече е заето. Но ми се размина.

Ричър кимна.

— Благодаря ви за обяснението — каза той.

— Какво се случи с него? — попита Стан. — Така и не го видях повече.

— Станал добър морски пехотинец. Сражавал се в Корея и Виетнам. Служил по целия свят. Оженил се за французойка. Казваше се Жозефин. Добре се разбираха. Имаха две момчета. Бил почина преди трийсет години.

— Беше ли щастлив?

— Морските пехотинци не очакват да са особено щастливи. Но да речем, че беше… доволен. Доволен от живота си, никога не е бил нещастен. Смяташе, че е намерил мястото си. Беше част от структура, на която можеше да разчита. Не мисля, че би избрал различна съдба. Продължи да наблюдава птици. Обичаше семейството си. Радваше се, че ни има. Всички го знаехме. Понякога го смятахме за малко луд. Не беше сигурен кога е рожденият му ден. Сега вече разбирам защо. Вашият е бил през юли, а неговият — през юни. Предполагам, че понякога е обърквал датите. Макар нито веднъж да не обърка името. Никога не съм го чул да казва Бил. Винаги беше Стан.

Двамата поговориха още няколко минути. Ричър го попита за мотела и за Марк, който би могъл да се окаже далечен роднина, но Стан не разполагаше с никаква информация освен с мъглява история за братовчед, който забогатял по време на следвоенния бум, купил земя и се сдобил с множество наследници — деца, внуци и правнуци. Вероятно Марк е един от тях. Стан заяви, че не знае и не иска да знае. Бил щастлив със своите спомени и фотоалбуми. Накрая заяви, че вече му е време да подремне за час. Така се борел с безсънието, което го измъчвало. Винаги когато можел, подремвал за час. Ричър стисна отново леденостудената му ръка и си тръгна.

Навън се развиделяваше. Утрото щеше да настъпи съвсем скоро. Бърк и Еймъс го чакаха в колата, паркирана до бордюра в началото на пряката. Видяха го да излиза. Бърк свали прозореца. Еймъс се извърна, за да го чуе по-добре. Ричър погледна небето и се наведе.

— Трябва да отида до Райънтаун — заяви той.

— Рано е още за срещата с професора — отвърна Бърк.

— Точно за това.

— А аз трябва да помисля за Карингтън — каза Еймъс.

— Мисли за него в Райънтаун. Мястото е подходящо.

— Знаеш ли нещо?

— Трябва да търсим не само Карингтън, но и Елизабет Касъл. Те са влюбени. Смятаха сутрешното си кафе за втора среща. Почти сигурно са заедно.