Ли Чайлд - Минало време

Бърк не му обръщаше внимание и продължаваше да шофира на юг. След като мълча в продължение на пет минути, пасторът реши да попита:

— Какво прави в момента задната част на мозъка ти?

Ричър не откъсваше поглед от телефона. Чертичката бе само една.

— Задната част на мозъка ми се притеснява заради онези килими от органична юта — отвърна той.

— Защо?

— Защото младежът спомена, че предпочитал екологичните материали. В думите му прозвучаха и гордост, и извинение, но и известно предизвикателство. Типичният тон, с който мнозина говорят за неща, които околните намират за странни. Той обаче беше искрен, действията му подкрепяха думите му. Имам предвид, че плаща високи цени, за да наеме специалисти от Бостън. Сякаш наистина иска нещата да се получат. Дотук всичко изглежда логично.

— Но?

— Впоследствие спомена, че някакъв канадец е зарязал колата си, за да не плаща таксата за рециклиране у дома. Или нещо подобно. Точните му думи бяха: „Предполагам, че има някакви регулации в това отношение“. Подсмихна се леко, когато ги изрече. Съвсем леко. Както би направил обикновен гражданин. Но не и такъв, който използва органична юта. Не и човек, който знае какво е това. Няколко минути по-късно се появи зад волана на джип с осемцилиндров двигател. И караше доста бързо. Направо хлапашки. Сякаш му допадаше да подскача по неравностите. Не ми прилича на човек, който би използвал органична юта. Такъв човек би си купил хибриден автомобил. Или електрически. Логиката се наруши. Нещата престанаха да се връзват.

— А какво казва предната част от мозъка ти?

— Съветва ме да проследя парите. Човекът плаща на специалисти по почистване на персийски килими. Които пристигат чак от Бостън. Това са много пари. Солидно доказателство. А с какво разполагам аз? С подозрение, че нещо не е наред? С подсмихване, което може да не съм разбрал правилно? Може би се нуждае от онзи джип заради снега през зимата. Съдебните заседатели биха отсъдили в негова полза. Биха казали, че той е добър човек. Който иска да спаси планетата. Или най-малкото, да даде своя скромен принос.

— Съгласен съм със съдебните заседатели — обяви Бърк. — Предпочитам да се доверя на предната част на мозъка ти, отколкото на задната.

Ричър не отговори. Погледна телефона. Две чертички.

— Ще позвъня на Еймъс — обяви той.

— Искаш ли да отбия?

— Ще се отрази ли благоприятно на връзката?

— Мисля, че да. Ще улови сигнала по-добре.

Бърк спря на място, където банкетът беше по-широк.

Ричър набра номера.

— Обади ми се след десет минути — каза Еймъс. — В момента съм много заета.

— Открихте ли Карингтън?

— Не. Обади се по-късно.

Процесът на плащането се превърна в неочаквано впечатляващ ритуал. Започна съвсем скромно и обикновено, но се превърна в изключително тържествено събитие. Сякаш датираше от античността. От времената на древните гърци или римляни. Или дори от по-древните племена преди тях. Стивън остана да следи мониторите, докато останалите се върнаха в мотела — шумна, оживена групичка от девет души, шестима от които клиенти, ту възбудени, ту сдържани, плюс Марк, Питър и Робърт, които вървяха след тях. Клиентите се отправиха към стаите си. Марк, Питър и Робърт влязоха в офиса, който служеше за рецепция. Където процесът на плащането еволюира най-неочаквано. На момента. Защото Марк и останалите нямаха предварителен план. Изобщо не го бяха обмисляли. В крайна сметка взеха решение след петсекунден размисъл. Беше очевидно какво трябва да направят.

Драматичният ефект обаче беше впечатляващ. Психологическият също. Марк седна зад плота. Питър застана в края му. Сякаш се дистанцираше. Заемаше позиция между клиентите и Марк. Като независим наблюдател. Като свидетел.

Робърт ги съпровождаше. Отиде да доведе всеки от тях. Поотделно. Така се ражда легендата. Почукваше на вратите им, те излизаха и го следваха. Той играеше ролята на преторианец, а те на патриции. Или на сенатори. Вървяха след него по дъсчената алея. Нямаха избор. А той изоставаше на почтително разстояние зад тях. Стигнеше ли офиса, оставаше навън, до вратата, и не виждаше какво се случва вътре.

Те влизаха един по един, плащаха своя дан на Марк под погледа на Питър, така както васали прекланят глава пред своя сюзерен. Някои брояха пачките една по една и по този начин удължаваха момента. Други оставяха саковете си на плота и отстъпваха назад в очакване плащането им да бъде прието мигновено и безусловно. Така и ставаше. Парите бяха вътре. Всичките до последния долар. Защото те не можеха да си позволят да излъжат. После Робърт ги съпровождаше до съответната стая и почукваше на следващата врата. Едновременно небрежно и официално, както вероятно древните са търгували със смъртта в своите градове-републики.