Ли Чайлд - Минало време

— Аз съм „за“ — заяви Стивън.

— Аз също — подкрепи го Питър.

— С мен ставаме трима — каза Марк. — Един за всички, всички за един. Ще го направим още сега. Всъщност ще оставим Питър да го направи. В знак на благодарност за представлението, което изнесе. Като своеобразна награда.

— Гласувам „за“ и по този пункт — каза Стивън.

— Аз също — обади се Робърт.

— Чакайте първо да си поема малко дъх — отвърна Питър.

Пати и Шорти се бяха преместили в стаята и в момента седяха на леглото. Щората оставаше спусната. Бяха пропуснали обяда. Просто нямаха сили за него. Но сега бяха гладни. Храненето обаче изискваше известно усилие на волята. Защото ставаше въпрос за последните два пакета храна от кашона. И за последните две бутилки вода.

Изведнъж двамата се стреснаха. Защото телевизорът се бе включил. Отново сам. По същия начин, както и преди. Появи се същото леко жужене. Последвано от същия яркосин екран, прорязан от същите черни линии, които не би трябвало да се виждат.

На мястото на синия екран се появи лице на мъж. Питър. Мръсникът, повредил колата им.

— Сигурно се чудите какво става — започна той. — Мисля, че е време да ви съобщим. Ще ви предоставим нужната информация, след което ще ви оставим да я обмислите. По-късно ще се включим отново, за да отговорим на вашите въпроси, ако нещо не ви е ясно. Чувате ли какво ви казвам? Гледате ли внимателно?

Никой от тях не отговори.

— Ехо, нуждая се от вашето внимание — призова ги Питър. — Важно е.

— Като поправянето на колата ли? — попита Шорти.

— Сам си си виновен, приятел. Затова си тук. Грешката е само твоя. Тъй като от известно време само хленчите и мрънкате, и непрекъснато подпитвате какво ще правим с вас, сега е моментът да ме чуете внимателно.

— Слушам — каза Пати.

— Седнете един до друг на ръба на леглото. Покажете ми, че наистина внимавате. Наблюдавайте лицето ми на екрана.

Отначало Пати не помръдна, но след секунда-две седна срещу телевизора. Шорти я последва. Неохотно, но все пак го направи. Двамата се настаниха един до друг, сякаш седяха на първия ред в киносалон.

— Добре — каза Питър. — Умно. Готови ли сте да чуете какво следва оттук нататък?

— Да — отвърна Пати.

— Предполагам — кимна Шорти.

— По-късно тази вечер ще отключим вратата. В този момент ще бъдете свободни да напуснете стаята. Но пеша. Няма да разполагате с никакви превозни средства. Абсолютно никакви. Ще скрием ключовете, така че да не ги намерите, освен, разбира се, ключа на вашата кола, която обаче няма да потегли, както знаете. Останалите автомобили са прекалено нови модели, за да отскубнете кабелите и да се опитате да ги запалите. Затова се примирете с фактите. Ще можете да се придвижвате само на двата си крака. Не си губете времето в опити да измислите нещо друго. Разбрахте ли ме?

— Защо го правите? — попита Пати. — Защо ни държите тук и не ни пускате да си тръгнем?

— Обещах да ви предоставим нужната информация, за да я обмислите. Запазете въпросите за по-късно. Разбрахте ли ме?

— Да — отвърна Пати.

— Предполагам — присъедини се Шорти.

— Около тази гора има просека, изсечена на пръв поглед като предпазна мярка срещу горски пожари. Ширината й е двайсет метра. В тази ивица не растат никакви дървета. Видяхте ли я на идване?

Там се виждаше късче яркорозово небе.

— Видяхме я — отвърна Пати.

— Не е противопожарна просека. Дядото на Марк я е изсякъл с различна цел. За да запази гората във вътрешния периметър в първоначалния й вид. Тя предпазва дърветата не от огън, а от семена. И обкръжава вътрешната гора от всички страни. Няма значение откъде духа вятърът. Инвазивните видове не могат да преминат.

— Е, и? — попита Пати.

— Ще тръгнете натам, през гората, все едно в каква посока, и ако излезете на открито, печелите играта.

— Каква игра?

— Това въпрос ли беше?

— Не можеш да ни кажеш, че участваме в някаква игра, без да ни обясниш що за игра е това!

— Приемете го като гоненица. Ще трябва да се доберете до просеката, без да ви хванем. Съвсем просто е. Вървите, тичате, пълзите… правите каквото прецените.

— И кой ще ни гони? — попита Пати. — Кой ще се опита да ни хване?

Телевизорът угасна. Сам-самичък. Нещо изпращя както миналия път, екранът посивя, а лампичката светна в червено.

Старият телефон на Бърк отбелязваше силата на сигнала с една чертичка, но Ричър предпочете да изчака да се появи и втора. Опасяваше се връзката да не се разпадне. Защото при една чертичка всеки спад в силата на сигнала може да се окаже проблем. Това подсказваше опитът му с армейските радиостанции, които се повреждаха или губеха сигнала при пръв удобен случай. Надяваше се телефоните да работят по-добре, макар да не хранеше кой знае какви очаквания.