Ли Чайлд - Минало време

Или онези шестимата ще ги погнат още от първата им стъпка? Веднага след като излязат навън.

Толкова много въпроси…

Включително най-важният. Що за гоненица е това? Очевидно не става въпрос за детска игра. С докосване по рамото. Шестима мъже. Осемдесет квадратни километра. Четириколесни мотори и очила за нощно виждане. Уверени в успеха.

Това не беше добре.

Пати и Шорти се изправиха пред най-трудното си решение. Да останат заедно или да се разделят? Можеха да тръгнат в различни посоки. Това щеше да удвои шансовете им. Ако онези шестимата заловяха единия, другият можеше да се възползва от настъпилата суматоха, от отклоненото внимание…

И така единият можеше да се измъкне.

Ричър седеше в субаруто, спряло на широкия, застлан с чакъл банкет край пътя. Ако онази история с органичната юта не отговаряше на истината, тогава всичко останало също беше лъжа. Нали ти казах, прошепна задната част на мозъка му. Аварийният камион не беше пристигнал, за да изтегли закъсал автомобил. Тази история също не звучеше логично. Елизабет Касъл бе споменала, че такситата не пътуват толкова далече. Изоставената кола беше лъжа. Част от изключително сложна и заплетена измама. Която включваше водопроводчика, електротехника, ремонта, водата, електричеството…

Аварийният камион беше спрял там, за да блокира пътя.

— За какво си мислиш? — попита Бърк.

— Чудя се къде бяха хората. Видяхме само един тип, но четири паркирани автомобила. Затова си мисля, че там става нещо странно. След което започвам да си мисля: колко лошо може да е то? От една страна, това е мотел. Но от друга, пътят е блокиран. Предполагам, че в един мотел с блокиран път могат да се случат много лоши неща. Но ако тръгна натам, ще изляза извън обхвата на телефонните оператори. А аз искам да разбера какво става с Карингтън. И с Елизабет Касъл. Аз съм причината те да са заедно. Мисля, че Еймъс сама ще ме потърси. Ще поиска да се върна в града. Последния път се замисли, преди да каже „не“. И то доста продължително. Рано или късно ще ме помоли да се върна.

— Че какво би могъл да направиш?

— Ще тръгна пеша из центъра. Онези типове имат моето описание. Аз съм човекът, когото търсят. Карингтън само прилича на мен. Така ще свалим напрежението от него. Лошите ще тръгнат след мен.

— Това не те ли притеснява?

— Човекът, когото са изпратили, иска да ме откара в Бостън. Иска да ме хвърли от покрива на някоя висока сграда. Доста сложна и продължителна операция. Не виждам как ще приключи добре за него.

— Какви лоши неща могат да се случат в един мотел с блокиран достъп?

— Мога само да гадая — отвърна Ричър.

Последните слънчеви лъчи угасваха. Лампите отвън, на дъсчената веранда, светнаха. Шестимата мъже се заеха с екипирането си. Вратите на шестте стаи бяха отворени. Самите стаи бяха ярко осветени. Мъжете сновяха с разни неща в ръце, сякаш не знаеха с какво да се захванат по-напред. А всъщност изнасяха своеобразно представление. Не че имаха кой знае какви възможности да се похвалят с нещо. Защото правилата бяха много строги. Всички щяха да бъдат равнопоставени. Всички следваха едни и същи ограничения. Всеки от тях щеше да получи по едно атеве, напълно идентично с останалите. Разпределянето им беше въпрос на лотария. Всеки щеше да получи по един уред за нощно виждане, отново напълно идентичен с останалите. Изборът му бе оставен в ръцете на организаторите. Такава бе обичайната практика. Марк се бе спрял на популярен модел от армейските излишъци. Уредът беше добър и се намираше лесно. Ограничения по отношение на дрехите и обувките нямаше, но с течение на времето множество различни хора бяха експериментирали и днес всички бяха стигнали до един и същ извод, затова се обличаха еднакво. Нищо от онова, което носеха в саковете си, не заслужаваше кой знае какво внимание.

Съдържанието на куфарите беше съвсем друго нещо. Те бяха все тежки, неугледни на вид, но формата им все пак подсказваше какво се крие в тях. Отново нямаше никакви ограничения. Въпрос на личен избор. Всеки можеше да го направи, изхождайки от свои лични, идеологически или верски предпочитания. Всичко беше позволено. Всяка комбинация беше допустима. Извити, прости, сложни, композитни… Всеки имаше свои предпочитания, свои любими модели. Всеки имаше и теория, подкрепена от малко опит и много пожелателно мислене. Но всеки възнамеряваше да усъвършенства своя подход. Всеки се опитваше да измайстори нещо ново, по-добро.

Затова, когато играчите започнаха да отварят куфарите, всеки се опитваше да зърне какво са избрали останалите.