Ли Чайлд - Минало време

Представил се като Марк Ричър.

— Трябва да погледна това място — каза Ричър.

Бърк зави по неравния път, от който на места липсваха големи парчета асфалт. Светлината около него стана още по-наситено зелена. Клоните се надвесиха още по-ниско, протегнали сякаш ръце — разкривени, кокалести — от двете им страни. Част от тях бяха изпочупени като от голям камион, минал неотдавна.

Откриха го след трийсетина метра. Беше спрял пред тях, притиснат отстрани от клоните на дърветата, и блокираше напълно пътя.

Беше авариен камион. Огромен. Червен на златисти ивици.

— Току-що го видяхме — отбеляза Ричър. — Освен това го забелязах и вчера.

На около метър зад огромните задни гуми на камиона се виждаше кабел, който прекосяваше пътя от единия до другия край. Беше дебел и ако се съдеше по вида, гумен. Приличаше на маркуч от бензиностанция.

Ричър свали прозореца на субаруто. Двигателят на камиона не издаваше никакъв шум. От ауспуха не излизаше дим. Бърк спря на два метра от кабела. Ричър отвори вратата. Излезе от колата и тръгна напред. Прекрачи кабела. Бърк го последва. Ричър го предупреди да прескочи внимателно. Защото Ричър не обичаше кабели, опънати на пътя. Те не носеха нищо добро. Служеха за наблюдение в най-добрия случай и причиняваха експлозии в най-лошия.

Камионът имаше скосена задна част с къс масивен кран и огромна кука за теглене. Имаше и няколко багажни отделения за инструменти и оборудване с блестящи хромирани врати. Ричър се провря откъм страната на шофьора, като тръгна с лявото рамо напред и държеше левия си лакът високо, за да не позволи на клоните да издраскат лицето му. Мина покрай името на собственика, гордо изписано отстрани. Карел. Златните букви бяха високи поне две педи. Ричър се добра до кабината. Качи се на най-долното стъпало и провери шофьорската врата. Беше заключена. Той слезе, проправи си път с усилие и излезе пред камиона. Пътят продължаваше сред дърветата. Настилката беше същата. Износен асфалт, от който липсваха цели парчета, покрити тук-там с пръст, чакъл и гниещи листа. На места се виждаха следи от автомобилни гуми, някои стари, други нови. След двайсетина метра дърветата отстъпваха леко назад. Следите от гуми там бяха съвсем пресни. И двете бяха с формата на буквата V. Сякаш лек автомобил бе дал на заден, за да направи обратен завой. Което изглеждаше логично. Защото шофьорът на камиона не се виждаше никакъв. Вероятно бе пристигнала кола и той се бе качил в нея. Тя бе спряла с предницата към камиона, след което бе дала назад, обърнала бе и бе потеглила.

Ричър се взря в далечината.

— Ще хвърля един поглед. Искам да видя какво има там — каза той.

— Как? — попита Бърк.

— Ще отида пеша.

— Ако се вярва на твоята карта, отсечката е дълга поне три километра.

— Трябва да пренощувам някъде. Освен това съм любопитен.

— И какво толкова ти се струва любопитно?

— Мисля, че човекът, вдигнал скандала за онова разрешително за строеж, се казва Ричър.

— Откъде знаеш?

— Името му фигурира в полицейските компютри. Повикали са патрул, който да охлади страстите. Преди година и половина.

— Роднини ли сте?

— Нямам представа. Може да съм също толкова близък с него, колкото и с онзи професор от университета.

— Искаш ли компания?

— Говорим за три километра в едната посока и още три в другата, ако не извадим късмет.

— Няма проблем — отвърна Бърк. — Предполагам, че и аз съм любопитен.

Тръгнаха заедно. От гледна точка на топографските стандарти теренът беше равен, което би трябвало да направи прехода им съвсем лесен, но в действителност пътят бе осеян с дупки, а това затрудняваше придвижването им. Всяка стъпка бе с по няколко сантиметра по-висока или по-ниска от предишната, което означаваше, че Ричър и Бърк можеха да се препънат на всяка крачка. По едно време прекосиха поляна, на която не растеше нито едно дърво. Беше широка двайсетина метра и продължаваше наляво и надясно, сякаш за да опише кръг наоколо. Сякаш за да разграничи вътрешната част на гората от външната. Гора вътре в гората. Приличаше на гигантски житен кръг, но очертан от двайсетметрови кленове, а не от житни стръкове или царевични стъбла. Тук вече се усещаше топлината, която слънчевите лъчи носеха. Не след дълго попаднаха отново под студената зелена сянка. Ричър и Бърк бяха прекосили границата. Бяха навлезли във вътрешната гора. В гората вътре в гората. И напредваха към централната й част.

Трите километра щяха да отнемат на Ричър трийсет минути, но в компанията на Бърк това време нарасна на четирийсет и пет минути. Излязоха от дърветата и видяха, че пътят продължава през ливадите и отвежда до паркинг, зад който определено имаше мотел. В левия му край имаше рецепция, а отпред бяха паркирани комби, микробус, някаква по-малка кола и пикап, всичките спрели пред съответните стаи.