Ли Чайлд - Минало време

— Много жалко, че нямаш чук.

— Предполагам, че можем да използваме куфара като таран. Ще го хванем за новата въжена дръжка, ще го залюлеем и ще замахнем. Обзалагам се, че плочките ще изпопадат още след първия удар. А стената зад тях мога да пробия с ритник.

— Не можеш да пробиеш с ритник кедрови дъски.

— Не е необходимо — обясни Шорти. — Ще ги изкъртим отвътре, ще натиснем там, където се заковани. С рязък удар отвътре. Би трябвало да е лесно. А после те сами ще паднат. Трябва да си пробием път през летвите и изолацията. Което също би трябвало да е лесно. Тези стени не са никак здрави.

— Колко широка дупка ни трябва?

— Мисля, че трийсет и пет, четирийсет сантиметра ще свършат работа. Можем да се проврем настрани.

— С куфара?

— Нека бъдем реалисти — отвърна Шорти. — Куфарът остава тук, докато не намерим кола.

Пати помълча, а после прошепна:

— И къде ще я намерим?

— Все някой от онези типове, които надничаха през прозореца, е дошъл до тук с автомобил. Което означава, че в момента на паркинга има коли. А може Марк да ги е докарал с мерцедеса си. В такъв случай той също ще е вън, готов да потегли. Не го ли намерим, няма значение, защото в плевнята има още коли. А тя не е далече. Обзалагам се, че ключовете висят окачени на някое подредено табло.

— Следователно първо унищожаваме частна собственост, а после крадем кола?

— И още как!

— Това ми звучи също толкова шантаво, колкото бягството ни с атевето.

— Онова с атевето съвсем не беше шантаво. Мина идеално. Знаеш това. Получи се перфектно! Всяка минута беше перфектна, от началото до края. Нещо друго се обърка. Нямахме представа, че са сложили микрофони и камери навсякъде. Нямахме представа, че ни мамят.

— Интересувам се чисто теоретично — попита Пати, — колко време би отнело да пробием стената?

— Не много, ако пробием малка дупка. Близо до земята. И пропълзим през нея.

— Колко минути?

Шорти затвори очи. Опита се да си представи цялата операция. Осем ритника, шест с върха на обувките, за да пропука стената на стратегически места, и още два силни удара, нанесени с подметката, които да я пробият. Общо осем секунди. Плюс времето, необходимо да разкъса изолацията, пласт след пласт, като куче, което копае дупка, в която е скрито съкровище. Още осем секунди. Или десет. Най-много дванайсет, ако трябва да подходи по-консервативно. После идва ред на откъртването на дъските, а това не е никак лесно. Те са заковани с големи пирони. Ще са необходими силни удари. Проблемът е ъгълът на въпросните удари. Налага се да нанесе ниски ритници, като в карате, които да проникнат през тесен отвор. Насочени встрани и надолу. А така трудно може да развие максимална мощ. По-добре да легне по гръб. Ако свие крака и изрита рязко, може да постигне по-голяма ударна сила. Няколко пъти. Поне осем.

— Една минута може би — пресметна Шорти.

— Доста добре — отвърна Пати.

— Ако плочките се откъртят цели.

— Ами ако не се откъртят?

— Ще трябва да ги сваляме парче по парче. Само за да стигнем до летвите отзад. Оттам насетне ще ни трябва една минута. Най-много две, ако се уморим от къртенето.

— Колко общо?

— Да се надяваме, че плочките ще паднат цели — каза Шорти.

— Наистина ли ще го направим? — попита Пати.

— Аз съм „за“.

— Кога?

— Още сега. Можем да хукнем право към някое атеве. То като че ли е за предпочитане пред колата. С него ще се движим между дърветата. Няма да могат да ни проследят.

— Освен с някое друго атеве. Вземем ли едно, ще им останат още осем.

— Но ще разполагаме с преднина.

— Знаеш ли да управляваш атеве?

— Едва ли е много трудно.

Пати се замисли.

— Ще процедираме стъпка по стъпка — каза накрая тя. — Първо ще проверим плочките с куфара. Да видим дали ще се откъртят цели. Получи ли се, ще решим дали да продължим нататък. Не се ли получи, забравяме за цялата идея.

Шорти отвори вратата на банята и погледна към куфара, който лежеше в стаята. На мястото, където го беше оставил преди няколко часа. След като бе видял Карел да потегля с аварийния камион.

— Ще видят, че го вземам — прошепна той. — С помощта на камерата.

— Нямат представа какво има вътре — отвърна му тихо Пати. — Имаме право да внасяме лични вещи в банята, нали? Може в него да има нещо, което ни трябва. Може да решим да спим тук, след като разни типове непрекъснато надзъртат през прозореца ни. Подобно решение би изглеждало напълно естествено.

Шорти се замисли, след което кимна. Отиде да вземе куфара. Спокоен и невъзмутим. Държеше се напълно естествено. Отиде до куфара, вдигна го и го отнесе в банята. Остави го на пода и затвори вратата. Едва тогава издиша дълбоко и разтри китката си, за да облекчи болката в нея.