Ли Чайлд - Минало време

В случая то сякаш експлодира. Капачката се счупи или най-малкото, измести. Нищо чудно и връзките зад нея да се бяха скъсали, защото борецът се стовари на земята като марионетка, чиито конци внезапно са отрязани, след което същото правило, което Ричър следваше, го накара да се изправи. Той зави от болка, но остана на един крак, като размахваше ръце, за да запази равновесие. Двамата оцелели направиха крачка назад. Преминаха в отстъпление. Като фондовия пазар. Инвестициите могат да тръгнат и надолу, не само нагоре. В далечината зад тях Бърк стоеше неподвижно и се взираше напрегнато, притиснал тяло към дъсчената ограда.

От този момент насетне Ричър промени стратегията си в полза на бруталната ефективност. Пет пари не даваше за стила и красотата. Борецът посегна отчаяно с мечешката си лапа, а Ричър сграбчи ръката му и дръпна рязко, за да го извади от равновесие. Борецът се стовари непохватно на земята и Ричър го изрита в главата, веднъж, втори път. Противникът му престана да мърда.

Ричър се изправи и пое дълбоко дъх, за да възстанови дишането си.

Двамата оцелели направиха нова крачка назад. Запристъпваха от място на място и зяпнаха глуповато. После вдигнаха ръце с отворени длани. Сякаш искаха да потупат въздуха пред себе си. Предаваха се. Но и се дистанцираха.

Идеята не беше наша.

— Къде намерихте тази торба лой? — попита ги Ричър.

Изрита бореца още веднъж, в ребрата, но този път нежно, само за да покаже за коя торба лой става въпрос.

Никой не му отговори.

— Трябва да ми кажете — настоя той. — Важно е за бъдещето ви.

Хлапето отдясно отговори:

— Пристигна тази сутрин.

— Откъде?

— Бостън. Сега живее там, но е израснал тук. Познаваме го от гимназията.

— Печелил ли е някакви медали и купи?

— И още как.

— А сега изчезвайте — каза им Ричър.

И те го послушаха. Хукнаха на юг и полетяха надолу по хълма, като работеха усърдно с колене и лакти. Ричър ги проследи с поглед. После мина покрай повалените на земята противници и продължи пътя си през ябълковата градина. Бърк го чакаше при оградата. Вдигна ръката, която бе размахвал. В нея държеше телефона си.

— Някой се мъчеше да се обади — обясни той. — Но тук няма сигнал. Затова отидох до едно място, където се появи половин чертичка. Беше орнитологът. Онзи от университета. Отговаряше на позвъняването ти. Каза, че това е единствената му възможност да разговаряте, защото е претрупан с работа до края на деня.

Затова веднага хукнах насам и се опитах да привлека вниманието ти.

— Видях — отвърна Ричър.

— Остави съобщение.

— По телефона?

— Не, аз трябва да ти го предам.

Ричър кимна.

— Първо трябва да позвъня на Еймъс от полицията в Лакония.

Пристигането на петия гост бе също толкова тихо и незабележимо, колкото на първия и на третия. Марк, Стивън и Робърт, които седяха в задната стаичка, чуха звънеца, което означаваше, че някой е преминал през кабела, опънат над асфалта. Тримата впериха погледи в екраните. Робърт включи камерите, които показваха пътя сред дърветата от три различни ъгъла. После зачакаха. Преодоляването на три километра отнема три минути при скорост от шейсет километра в час и шест минути при скорост от трийсет километра в час. Или средно четири-пет минути в зависимост от това колко бързо шофира човек и с какъв автомобил разполага.

Времето на петия пристигнал бе точно пет минути и деветнайсет секунди според дигиталните часовници, разположени в долния десен ъгъл на всеки монитор. Видяха от гората да излиза пикап, огрян от слънчевите лъчи. Робърт използва джойстика, за да увеличи кадъра. Беше „Форд 150“. Единична кабина, дълга каросерия. Мръсна бяла боя. Почти базов модел, произведен преди три-четири години. Кола на бачкатор, която се използва като работно добиче.

Робърт увеличи кадъра още малко, за да огледа регистрационната табела. Номерът беше от Илинойс, но всички знаеха, че е фалшив. Мъжът пристигаше от Ню Йорк. Служебният му айпи адрес беше непробиваем, но в дома си разполагаше с безжичен интернет, който не бе защитил с парола. Така разбраха, че клиентът им ръководи инвестиционен фонд на Уолстрийт. Беше един от онези новоизлюпени анонимни богаташи, за които никой не беше чувал. Марк изгаряше от желание да го впечатли. Защото смяташе, че Уолстрийт може да се превърне в един от ключовите им пазари. Там се намираха съответните хора със съответните нужди и съответните финансови възможности.

Наблюдаваха го, докато колата му прекосяваше поляната и подскачаше по неравната алея към паркинга. Видяха го да спира пред рецепцията. Видяха и как Питър излезе, за да го посрещне. Двамата се здрависаха и си размениха любезности. Питър му връчи ключ и му посочи вратата. Стая № 11. Най-добрият възможен избор. Местоположението на стаята беше от голямо значение. Тяхното легло и твоето легло почти се докосват. Табла до табла. Защото са разположени симетрично. И ги дели само една стена. Няколко сантиметра. Да, това определено беше тяхната ВИП стая. Предоставянето й беше чест, която не оказваха с лека ръка. Но Марк беше настоял. Важно е да разширим клиентската база, бе казал той.