Ли Чайлд - Минало време

Петнайсет метра.

По-възрастният тип завъртя глава наляво и надясно, за да огледа своята армия. Изглеждаше развълнуван. Като човек, който се кани да изгледа забавен и увлекателен филм. Но беше и леко притеснен. Тревогата му се бе скрила в някое далечно кътче на съзнанието му и се обаждаше от там. Което беше нелепо. Как можеха да загубят? Та това беше елементарна работа! И все пак не успяваше да прогони притеснението. Ричър го виждаше, изписано на лицето му. Затова реши да му помогне. Да подсили въпросната тревога.

Като говори бавно. Като крачи бързо с отпуснати рамене. Като държи ръцете си в готовност. Главата вдигната, а очите вперени в противника. Първични сигнали, усвоени много, много отдавна.

Десет метра.

По-възрастният мъж така и не успяваше да прогони притеснението. И то си оставаше изписано на лицето му. Изведнъж се замисли, явно разсъждаваше върху резервен план. Евентуална смяна на тактиката. За всеки случай. Като алтернатива. Изглеждаше готов да изкрещи нови заповеди. Което го превръщаше в първостепенна цел. Нищо че беше на петдесет и няколко и не особено здрав и силен. Но той беше вражеският командир. А правилата на войната трябва да се спазват. Той също щеше да си го получи.

Ричър предположи, че останалите трима ще побягнат. Или най-малкото, ще отстъпят назад, ще вдигнат ръце с отворени длани и ще запелтечат нещо от рода: „Нямахме представа! Идеята не беше наша!“. Всяка лоялност си има граници. Особено когато е породена от обещания за тежък труд от хора, които и бездруго са задници. Непременно щяха да побягнат.

Пет метра.

Ричър предпочиташе да прояви гъвкавост, да действа според обстоятелствата, но държеше да има и план. От опит знаеше, че вероятността да използва единия или другия подход е петдесет на петдесет. В конкретния случай планът му изискваше да не забавя крачка, да атакува на скорост и да извади от строя първо бореца в средата. Щеше да действа по всички правила. Да връхлети с изненада, да приложи неудържима сила и да всее страх и ужас. И дори щеше да подходи етично. Сериозно. Щеше да свали стареца с ляво кроше, а това беше по-слабата ръка на Ричър. Това беше най-голямата проява на хуманност, която беше в състояние да прояви в момента.

В крайна сметка се оказа, че гъвкавостта е за предпочитане. Заради бореца. Той зае някаква странна бойна стойка. Или по-скоро театрална. Сякаш някой фотограф го бе накарал да застане така по време на фотосесия. Посъветвал го бе да бъде по-изразителен. Може би за първата страница на местния вестник. Със заглавие от рода на: Звезда на гимназиален отбор печели трофей . Или нещо подобно. Затова борецът даваше всичко от себе си. Но не се получаваше. Приличаше на дебело хлапе, което се преструва на мечка гризли. Дебели къси ръце, протегнати напред, извити като мечешки лапи. В знак на готовност. Леко превит, с присвити колене и раздалечени стъпала. Затова Ричър промени плана си. В движение. Преподавателите му от „Уест Пойнт“ щяха да се гордеят с него. Той запази основните елементи от него и промени само детайлите. Не намали скоростта. Връхлетя с цялата бързина, на която бе способен. Но вместо да удари противника в главата, Ричър го изрита между краката. Не пропусна възможността, която се бе открила най-неочаквано. Заради разкрачената стойка. Удари го на скорост, като се възползва максимално от инерцията и нанесе силен ритник, при което кракът му описа полукръг и се стовари право в целта.

Ако бе изритал футболна топка, тя щеше да прелети далече отвъд стадиона.

Резултатът беше и добър, и лош.

Добрата част бе свързана с обстоятелството, че Ричър се озова точно там, където искаше да бъде. На мястото, от което да нанесе лявото кроше. Късо и силно, в пълно съответствие с класическите стандарти. Но не и елегантно. Затова пък ефективно. Бам! И бащата на хлапето се стовари на земята. Край на възможността да командва останалите.

Лошата част бе продиктувана от факта, че борецът носеше протектор за слабини. Умно хлапе. Беше се подготвило. Въпреки това бе понесло силен удар. Като с тъп нож върху жилаво тесто. И все пак Ричър не бе успял да го извади извън строя. Борецът продължаваше да стои на краката си, макар и леко присвит и със затруднено дишане. Беше по-скоро изненадан, отколкото уплашен. Което означаваше, че останалите трима няма да побягнат. Те не отстъпиха крачка назад, не вдигнаха ръце с отворени длани и не запелтечиха извинения. Вместо това пристъпиха напред, за да го блокират, да дадат възможност на централния си нападател да възстанови силите си.