Ли Чайлд - Минало време

По дяволите, възкликна наум Ричър. Капризите на случая. Трябваше да се придържа към първоначалния си план. Борецът не носеше предпазна каска, както правят състезателите по американски футбол. Ричър искаше да отстъпи назад, за да възстанови първоначалната геометрия, но не го направи. Защото така щеше да излъчи погрешно послание. Затова удари най-близкия нападател. Нанесе му плътен удар в корема. Мъжът се присви на две, лицето му опря в коленете и той повърна. Ричър го удари отново, стовари лакътя си върху тила му, в резултат на което лицето на противника му заора в тревата. Още един извън строя. Ричър се завъртя наляво и застана лице в лице със следващия нападател. Без никакво забавяне. То не би му донесло нищо. По-добре да ги връхлети светкавично и да ги прати на земята.

Следващият нападател обаче отстъпи встрани. За да направи място на връхлитащия борец. А той идваше с протегнати напред ръце и тяло, сякаш издуто от гнева, който вреше и кипеше в него. Избута последния младеж от пътя си. Връхлиташе като товарен влак. В един момент спря, застана широко разкрачен, приведе тялото си и се обърна с лице към Ричър. Като в началото на схватка на тепиха. Изгледа злобно врага си. И се озъби.

Какво пък толкова, помисли си Ричър.

Той имаше представа от борбата. Макар никога да не беше влизал в подобна схватка. Никога не бе изпитвал необходимост от това. Прекалено много правила. Прекалено много пот. Ричър смяташе, че човек трябва да спечели или изгуби боя далеч преди някой от двамата противници да започне да се търкаля по земята.

В далечината Бърк продължаваше да подскача нагоре-надолу и да маха с ръка.

Борецът помръдна. Тялото му се завъртя. Движението бе сковано като на робот. Той вдигна десния си крак и го стовари тежко на земята на педя от предишното му местоположение. После се завъртя в другата посока, също толкова сковано и тежко, и стовари левия си крак. Приличаше на сумист. Сега беше с половин крачка по-близо до Ричър. Изглеждаше с няколко сантиметра по-нисък от него. Но поне с десетина килограма по-тежък. Имаше масивно телосложение. Това беше очевидно. Масивно и едновременно гладко, но мускулесто, с аеродинамична форма, получена сякаш в резултат на преминаване през вода или въздух. Като тюлен. Или оръдеен снаряд.

Заместник. Не, не съвсем, помисли си Ричър. Борецът не просто заместваше хлапето, пострадало предишния ден, той издигаше боеспособността на петорката на ново ниво. Притежаваше специални качества и бе повикан за конкретния случай. След уроците, научени предишната вечер. Може би работеше за приятел на приятел на мъжа от ябълковата градина. Като охранител в нощен клуб. В Манчестър. Или дори в Бостън. Може би това беше върхът в кариерата на неуспелите колежански звезди.

Ричър прецени, че е най-добре да стои далече от ръцете му. В борбата имаше прекалено много хващания, сграбчвания, стискания… Все неща, в които това хлапе вероятно доста го биваше. Или най-малкото, имаше опит. Вероятно знаеше цял куп номера и хватки. И поне десет различни начина да събори противника си на земята. Което Ричър трябваше да избегне. Борбата в хоризонтално положение можеше да му създаде проблем. Тя щеше да го принуди да се бори с огромна маса. И можеше да се окаже притиснат от тежест, която да не успее да повдигне. Все едно върху него да легне цял кит. За щастие, ръцете на бореца не бяха дълги. Обхватът им не беше голям. Което предоставяше на Ричър известно пространство за действие. Той можеше да направи нещо.

Но какво?

За пръв път в живота си Ричър не беше сигурен. Все още можеше да го удари с глава в лицето, но това означаваше да влезе в обсега на мечешките лапи. Нищо чудно хлапето да се окажеше достатъчно опитно, за да се извърти и да поеме удара с врата си, а отблизо въпросният врат изглеждаше толкова чувствителен, колкото автомобилна гума например. Да, можеше да му нанесе няколко удара в тялото, бърза комбинация десен-ляв-десен, все едно тренира върху боксов чувал, но телосложението на бореца предполагаше, че това ще е все едно да удря бронирана жилетка. С други думи, нямаше да има ефект.

Борецът пристъпи отново. Извърши същата театрална маневра. Като сумист. Ричър бе виждал японски борци по телевизията. По време на следобедите, прекарани в разни мотели. Неособено ясна зърнеста картина. Огромни мъже с набедрени препаски, целите намазани със зехтин или нещо подобно и следователно неуловими.

Сега противникът му се бе приближил с цяла стъпка.