Ли Чайлд - Минало време

— Аз също — присъедини се мъжът от Мейн.

— Нали ви казах? — заяви вторият. — Изглеждат чудесно.

— Колко общо играчи очакваме?

— Още двама. Общо шестима. Ако пристигнат навреме.

Четвъртият кимна. Правилата трябваше да се спазват. Който закъснее, пропуска купона. Стая номер десет е заета. Часовникът започваше да отброява времето. Имаше краен срок. Извинения не се приемаха. Изключения не се правеха. Затова някои използваха въздушни таксита. За да изминат навреме огромните разстояния, които ги деляха.

— Защо в банята им няма прозорец? — попита той.

— Не е необходимо — отговори му вторият. — Вътре има камери. Идете в къщата и погледнете.

Преподобният Патрик Бърк настоя да стигне с автомобила до там, докъдето му позволяваше издадената срещу него ограничителна заповед. А това означаваше, че трябва да спре пред оградата, издигната преди четирийсет години и преградила някогашния път. Обеща да изчака там. Ричър му отвърна, че не е необходимо, но Бърк настоя. В такъв случай, посъветва го Ричър, най-добре да обърне колата с предницата към пътя. За да потегли веднага в случай на необходимост.

В най-лошия случай. Защото обратният завой в тясно пространство, ограничено от дъсчена ограда, може да се окаже трудна задача. Може да изисква множество маневри, напред-назад, от единия банкет на пътя до другия. Бърк го послуша. Субаруто застана в готовност като драгстер в началото на пистата.

В допълнение към това Ричър настоя Бърк да не гаси двигателя. Да, знаеше, че така замърсява околната среда. Да, знаеше, че бензинът е скъпо удоволствие. Но въпреки всичко това беше за предпочитане пред възможността да се засуети с ключа в ръка. Или двигателят да не запали. В случай на необходимост. В най-лошия случай. Бърк се съгласи. И накрая Ричър настоя Бърк да се чувства свободен да потегли без него. Незабавно, без предупреждение, по всяко време, поради каквато и да било причина, дори без причина, ако предчувствието или инстинктите му подскажат, че трябва да офейка.

— Не се колебай — каза му Ричър. — Не го обмисляй. Не се бави и секунда. Дори половин секунда.

Бърк не отговори.

— Говоря сериозно — настоя Ричър. — Дойдат ли за теб, това означава, че са преодолели мен. В такъв случай не би искал да се срещаш с тях, уверявам те.

Бърк се съгласи.

Ричър излезе от колата. Затвори вратата. Прехвърли се през оградата. И тръгна през ябълковата градина. Времето беше същото. Миризмата беше същата. На зрели плодове и сухи треви. Чу жуженето на същите насекоми. Високо в небето се рееше ястреб, уловил топло въздушно течение. В далечината се виждаха още два, но на голямо разстояние един от друг. Не можеше да определи вида им. Стан обаче би казал, че това е типичното поведение на пернат хищник. Всеки претендира за господство над определена част от земята и небето. Това тук е моя територия, онова там е твоя. Не преминавай границата.

Така правеха и повечето корави типове навсякъде по света.

Ричър продължи, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. Отказваше да погледне наляво, към ниския хълм, където някой би могъл да го очаква и наблюдава. Отказваше да им достави това удоволствие. Нека те дойдат при него. Ричър продължи напред. Вече бе прекосил половината градина. И бе стигнал до мястото, където бе проснал онова хлапе на земята. Нямаше и следа от случилото се. Никакви улики. Може би само тревата бе доста отъпкана. Криминалистите от някой телевизионен сериал биха могли да извлекат някакви следи от нея. Но не и в реалния свят. Ричър продължи напред.

Стигна до втората ограда. Напълно необезпокоявано. Около него царяха мир, тишина, спокойствие. Нищо не помръдваше. Листата на дърветата пред него бяха по-тъмни, а миризмата по-силна и неприятна. Сенките изглеждаха по-тъмни. Ричър хвърли поглед назад. Не видя никого.

Прескочи и втората ограда.

Добре дошъл в Райънтаун, Ню Хампшър.

Ричър тръгна, както и предишния ден, по главната улица, като заобикаляше тънките фиданки и се препъваше от време на време по неравните павета. Мина покрай останките от църквата и училището. Продължи напред към жилищната постройка. Към основите вдясно от входа. Към останките от кухнята в задния ъгъл. Към счупената плочка. Представи си дядо си като Черната брада, но добре избръснат, да крещи гневно, да размахва юмруци и да запраща разни хора на земята. Нищо чудно да е прекалявал с алкохола. Представи си и баба си, висока, студена, мрачна. Която никога не се усмихва. И никога не изрича мила дума. Неизменно кисела. Дори когато шие чаршафи, с които никога няма да застеле нечие легло.