Ли Чайлд - Минало време

Еймъс беше облечена в цивилни дрехи. Разбира се, длъжността, която заемаше в полицейското управление, й даваше това право, но в случая тя играеше роля. Не беше полицай, който се промъква крадешком с пистолет в ръка. Беше обикновен човек, влязъл със забързана крачка в библиотеката, без да има и най-малката представа за драмата, разиграла се зад вратите й. Еймъс беше дошла под прикритие. Несъмнено като доброволец. Нищо чудно дори да бе настоявала да влезе в библиотеката. Защо не? Все някой трябва да разчисти бъркотията, създадена от други. А тя бе служила като военен полицай. Биваше я в тези неща. Освен това носеше дамска чанта. Доста скъпа на вид. Вероятно купена набързо от някой магазин по пътя. В нея сигурно бе прибрала значката и пистолета. Плюс резервен пълнител. Но видът й не го издаваше с нищо. Тя беше най-обикновена жена, която използва обедната си почивка, за да се отбие в библиотеката и да вземе нещо за четене. Изглеждаше спокойна и весела. Но не беше.

Еймъс замръзна на място.

— Предполагам, че това е чисто съвпадение — посрещна я Ричър.

Тя погледна тримата мъже на пода. А после и него. Не каза нито дума. Ричър се досещаше за причината. Еймъс не знаеше кое чувство ще надделее. Недоволство или облекчение? Щеше да изпита и двете, разбира се. Беше му ядосана. В това не можеше да има никакво съмнение, но в същото време виждаше, че проблемът й е решен, защото при новите обстоятелства неадекватният до момента четиричленен екип изведнъж получаваше огромно превъзходство, все едно беше цяла бронирана дивизия. Ченгетата трябваше само да поставят белезници на трима замаяни мъже, които стенеха от болка. Което караше Еймъс да изпитва облекчение. Също толкова силно, колкото и недоволството. А това отново я караше да се ядосва, този път на самата себе си, заради облекчението, което изпитва от този неприятен инцидент.

— Много се извинявам — продължи Ричър. — Трябваше да потърся информация за една птица. Сега вече си тръгвам.

— Така и трябва — каза Еймъс.

— Да се извиня?

— Да си тръгнеш — обясни тя. — Постъпката ти е много мила, но опасна. Те ще реагират.

— Защото имат кодекс на честта.

— Следващия път ще изпратят някой по-добър.

— Надявам се.

— Говоря сериозно. Случващото се няма да се отрази добре нито на теб, нито на мен.

— Намерих това, което търсех — каза Ричър. — Тръгвам си.

— Как?

— Със субаруто. То ме очаква. Или поне ме очакваше допреди пет минути. Твоите колеги може да са уплашили шофьора му.

Еймъс извади радиостанция от дамската си чанта и зададе въпрос. Секунда по-късно глас, който спокойно би могъл да принадлежи на Дейвисън, надвика пращенето и отвърна: да, субаруто стои паркирано до бордюра с изключен двигател, да, шофьорът е зад волана. Еймъс му благодари и изключи радиостанцията. Отново погледна мъжете, които лежаха на пода.

— Защо ли са влезли тук? — зачуди се тя.

— Предполагам с надеждата да открият тоалетна, където да съблекат работните гащеризони. След което да се пръснат в различни посоки, облечени в цивилни дрехи и преструвайки се на обикновени посетители. Това би могло да обърка твоите хора. Въпрос на вероятности. Но реших да нанеса изпреварващ удар, в случай че са намислили нещо лошо. Да си отмъстя предварително, така да се каже.

Еймъс замълча. Ричър знаеше причината. Още не бе сигурна дали да изпитва гняв или облекчение. Еймъс се обади по радиостанцията и нареди на четиримата полицаи да дойдат в библиотеката. Колкото се може по-бързо.

— Повтарям, напуснете сегашните си позиции и влезте в сградата.

След което се обърна към Ричър и нареди:

— А ти се качвай в субаруто! Веднага!

— И да напусна града?

— По най-бързия начин!

— И никога да не се връщам?

Тя се замисли.

— Във всеки случай, не се връщай скоро.

Ричър прескочи нечий крак и излезе през вратата, от която бе дошъл. Тръгна по същата павирана алея и мина покрай хората, които продължаваха да се разхождат по алеите, да седят по пейките, да се излежават по тревата… Той излезе от парка и продължи по тротоара, където го очакваше субаруто. Почука вежливо по стъклото, отвори вратата и се качи в колата.

— Намери ли това, което търсеше? — попита Брук.

— Бил е северен мишелов — отвърна Ричър.

— Радвам се, че вече знаеш.

— Благодаря.

— Видях ченгета в парка. Току-що. За пръв път. Тичаха от всички посоки. Тъкмо когато те уверих, че полицаите никога не идват тук.

— Сигурно са имали спешен случай. Неплатена глоба може би.