Ли Чайлд - Минало време

— Не беше възрастен. Очевидно момчетата са били от предишното поколение. Чичовци, прачичовци или нещо подобно. Историите за техните приключения явно са се предавали от поколение на поколение.

— Разказвал ви е разни истории, така ли?

— Някои от тях бяха доста интересни.

— От кой университет?

— От Университета на Ню Хампшър. Намира се в Дърам.

— Можете ли да ми дадете името и телефонния му номер?

— Не и без основателна причина.

— Може да се окажем роднини. Едно от тези момчета е баща ми.

Жената ги записа на едно листче. Ричър го сгъна и прибра в задния джоб на панталона си, до визитната картичка на Бренда Еймъс.

— Мога ли да прибера тетрадките вместо вас? — попита той.

— Това е мое задължение — отвърна служителката на библиотеката.

Ричър й благодари и се качи обратно по стълбите, които водеха към фоайето. Спря за миг. Беше приключил в този град. Нямаше какво повече да открие тук.

После му хрумна нещо и той се качи на втория етаж по главното стълбище, което, както подобава на истински замък, се виеше спираловидно нагоре. Отиде до прозорците на втория етаж, за да огледа района около библиотеката. Те му осигуриха отлична видимост. Видя субаруто в далечината, малко, прашно и очукано, паркирано на същото място. Очакваше го търпеливо на шейсетина метра от входа на библиотеката. Ричър прекоси коридора и видя от другата страна микробуса на фирмата за климатици. Онзи с леденосините букви и снежните калпачета. Той също не бе помръднал от мястото си.

Нещо повече. До него стояха трима души. На шейсетина метра от библиотеката. Едва се виждаха в далечината. Изглеждаха съвсем дребни. Отблизо обаче това определено не беше така. Всички минувачи бяха по-ниски от тях. Бяха облечени в някакви работни гащеризони. Ричър трудно можеше да определи какви точно. Трябваше му бинокъл. Като на онзи мъж от орнитологичното дружество. Гащеризоните изглеждаха опънати по телата на тримата. Ръкавите им бяха къси. Дали техниците, които поправят климатици, трябва да бъдат толкова едри? Едва ли. За предпочитане е да бъдат по-дребни, за да се провират по-лесно по тавани и тесни пространства. Тримата му се сториха нетърпеливи.

Ричър пристъпи към прозореца вляво. Дървета, храсти и тиха уличка отдолу.

Плюс едно ченге на тротоара, на крачка от кръстовището.

Полицаят беше сам. Беше се привел леко напред. По един много характерен начин. Несъмнено бе заел позиция на въоръжен стрелец, който се крие зад ъгъл. И ще стои там, докато получи заповед да действа. А това означаваше определена степен на координация. С кого обаче?

Ричър отиде до прозореца вдясно. Видя огледален образ. Дървета, цветя, тиха уличка и ченге, готово да изскочи зад ъгъла и да се прицели.

Ричър се върна при централния прозорец, от който най-добре се виждаше микробусът. Вляво и вдясно от него минаваха улици. Имаше много паркирани автомобили. Някои бяха базови модели. Собственост на пестеливи купувачи… или пък бяха цивилни полицейски коли. Тримата вероятно бяха обкръжени. Но полицаите не ги превъзхождаха с кой знае каква численост. Обстоятелството, че на двата фланга имаше само по един човек, означаваше, че едва ли могат да разчитат на повече от двама колеги. С други думи, най-много четирима полицаи. Нищожно предимство.

Върна се при прозореца отляво. Ченгето напредваше бавно към ъгъла. Несъмнено слушаше командите, които звучаха в слушалката му. Ричър отиде до десния прозорец. Същата история. Същият огледален образ. Двете ченгета се движеха в синхрон. Оставаха им броени секунди. А планът им беше много лош. Ричър не се съмняваше, че Еймъс няма нищо общо с операцията. Нито пък Шоу. Защото той изглеждаше достатъчно компетентен. Грешката бе допусната от някой униформен капитан.

Ченгето вдясно стигна ъгъла.

Ричър се втурна по коридора. Същото се случваше и отляво.

Много лош план.

Ричър прекоси коридора и стигна до централния прозорец тъкмо навреме, за да види как тримата мъже от микробуса правят единствения си логичен ход. Прекрачиха една цветна леха и навлязоха в парка около библиотеката. Така обърнаха ситуацията на сто и осемдесет градуса. Обърнаха я наопаки като съблечена тениска. Сега всички полицаи останаха зад гърбовете им. А пред тях и около тях беше пълно с хора, което правеше риска от невинни жертви толкова голям, че нито едно ченге не би посмяло да стреля. Много умно. Нещо като гросмайсторски ход в шаха. Мат в два хода.

Тримата продължиха да вървят. Бавно. Във всеки един момент поддържаха конфигурацията помежду си. Определено не беше първата им подобна операция. Реакцията на полицаите зад тях не можеше да се похвали с подобна компетентност. Двете ченгета, застанали по ъглите, хукнаха обратно по тихите странични улици, за да заемат отново флангови позиции. Далече зад тях тичаха още двама полицаи. Опитваха се да се разпръснат в полукръг. Да не влизат в парка. Да останат на улицата. Да образуват нещо като кордон. По едно ченге на всеки ъгъл на площада. Защото здравият им разум подсказваше, че тримата ще трябва да излязат от парка по някое време.