Ли Чайлд - Минало време

Пати се изправи. Посегна към обувките си.

— Не е нужно да се качваш на леглото — спря я Марк. — Мога да те чуя и от там. Микрофонът не е в лампата.

— Защо ни държите тук?

— Много скоро ще обсъдим и този въпрос. При всички случаи, преди края на деня.

— Какво искате от нас?

— Точно в този момент искам вашето недвусмислено съгласие да вдигна щората.

— И защо да имаме нещо против?

— Това „да“ ли е?

— Какво ще стане с нас?

— Ще го обсъдим много скоро. Преди края на деня. А сега да се върнем на въпроса за щората. Нагоре или надолу?

— Нагоре — отвърна Пати.

Екранът угасна. Нещо изпращя и лампичката на телевизора светна в червено.

Моторът, който задвижваше електрическата щора, забръмча и тя се вдигна бавно и равномерно. В стаята нахлу топла слънчева светлина. Гледката навън беше същата. Паркингът, колата, тревата, дърветата. Но беше красива. Заради начина, по който я озаряваше светлината. Пати облегна лакти на перваза и опря чело в прозореца.

— Микрофонът не е в лампата — каза тя.

— Пати, не бива да говорим — отвърна Шорти.

— Той каза, че не е необходимо да се качвам на леглото. Откъде знае, че се качвам на леглото? Откъде знае, че се канех да го направя?

— Пати, продължаваш да говориш на глас.

— Не е само микрофон. Има и камера. Наблюдават ни. Наблюдавали са ни през цялото време.

— Камера? — възкликна Шорти.

— Откъде иначе ще знае, че станах, за да се кача на леглото? Видял ме е.

Шорти се огледа.

— Но къде е? — попита той.

— Нямам представа.

— Как ли изглежда?

— Нямам представа.

— Странна работа.

— Така ли смяташ?

— Дали са ни наблюдавали, докато спим?

— Сигурно са ни наблюдавали по всяко време.

— Може пък да е в лампата — каза той. — Може точно това да имаше предвид. Може да е искал да каже, че камерата е в лампата, не микрофонът.

Пати не отговори. Изправи се и се върна на леглото. Седна до Шорти. Опря ръце на коленете си и отново зарея поглед през прозореца. Паркингът, колата, тревата, дърветата. Не искаше да помръдне. Дори с едно-единствено мускулче. Дори с поглед. Защото те я наблюдаваха.

Изведнъж точно пред нея някакъв мъж надникна през прозореца.

Стоеше на верандата отвъд и протягаше врат, за да види по-добре. Първо надзърна. После пристъпи напред. Беше едър мъж с посребрена коса и характерния за богаташите слънчев загар. Изправи рамене и впери поглед в тях. Беше честен и открит поглед. Вперен в нея. После в Шорти. После пак в нея.

Накрая се извърна и им помаха с ръка. Кимна. И каза нещо. Пати обаче не можеше да го чуе. Прозорецът бе звуконепроницаем. Но сякаш каза: „Ето, щората им се вдигна“. Гласът му прозвуча щастливо, самодоволно дори.

На верандата се появи още един мъж. И още един. Тримата погледнаха през прозореца.

Стояха рамо до рамо, на сантиметър-два от стъклото. Взираха се, оценяваха, анализираха. Присвиваха замислено очи. Устните им оставаха здраво стиснати.

Накрая те бавно се разтеглиха в доволни полуусмивки. Бяха доволни от видяното.

— Марк, знам, че ме чуваш — каза Пати.

Отговор не последва.

— Марк, кои са тези хора?

Глас прозвуча от тавана.

— Ще го обсъдим много скоро — каза Марк. — Преди края на деня.

Библиотеката се помещаваше във внушителна сграда от червени и бели камъни в неоготически стил, която би се вписала еднакво хармонично както в някое университетско градче, така и в увеселителен парк. Както бе споменал Бърк, тя бе заобиколена от всички страни с добре поддържани градини с дървета, храсти, морави и цветни лехи. Ричър тръгна по павираната алея, която започваше близо до мястото, където Бърк бе паркирал своето субару. Много хора се разхождаха по алеите, седяха по пейките, излежаваха се по тревата. Всичко изглеждаше наред. Никой не се открояваше. Никой не изглеждаше не на мястото си. Полицаи също не се виждаха.

На горната улица, отвъд парка, бе спрял бял товарен микробус. Диаметрално противоположно на субаруто. От другата страна на големия правоъгълен парцел. Имаше леденосин надпис отстрани. И всяка буква имаше калпаче от сняг. Техници по поддръжката на климатични инсталации. Ричър продължи по алеята. Две минути, бе казал Бърк. Твърде много. Щеше да се справи за петдесет секунди. Дотук се бе разминал с четирима души, които също като него вървяха по тясната алея, която лъкатушеше из парка, а други четирима го бяха погледнали от своите позиции върху пейките или тревата. Трима пък не му бяха обърнали никакво внимание. Или дремеха, или просто си седяха със затворени очи.