Ли Чайлд - Минало време

— Онзи клон на библиотеката, който се намира в центъра ли?

— В Лакония има само една библиотека. И тя няма клонове.

Оставиха стария господин Мортимър в безупречно чистия му фотьойл и тръгнаха по дългия приветлив коридор обратно към рецепцията. Жизнерадостната жена посрещна новината за заминаването им любезно и невъзмутимо. Когато стигнаха до старото субару, Ричър попита:

— Знаеш ли къде се намира библиотеката в Лакония?

Мъжът с конската опашка кимна.

— Разбира се.

— Имаш ли право да спираш пред сградата?

— Защо?

— За да мога да вляза и да изляза много бързо.

— Навън не вали.

— Поради други причини.

— Не — отвърна мъжът. — Сградата е разположена сред собствен парцел. Прилича на замък. Трябва да прекосиш парка.

— На какво разстояние от улицата?

— Ще го изминеш за две минути.

— Колко души ще срещна в парка?

— В хубав ден като днешния… доста. Хората обичат слънцето. Знаят, че ги очаква дълга зима.

— На какво разстояние от полицейското управление се намира библиотеката?

— Струва ми се, че имаш проблем.

Ричър помълча, след което попита:

— Как се казваш? Ти знаеш моето име, но аз не знам твоето.

— Отец Патрик Джей Бърк — отвърна мъжът с конската опашка.

— Ти свещеник ли си?

— Напуснах енорията и още не съм си намерил нова.

— И кога я напусна?

— Преди четирийсет години.

— Ирландец ли си?

— Семейството ми е от графство Килкени.

— Връщал ли си се някога там?

— Не — отвърна Бърк. — Разкажи ми сега за твоя проблем.

— Онези типове от ябълковата градина не са единствените, които ми имат зъб. Очевидно съм ядосал някого в Бостън. Човек от съвсем друго семейство. Който реагира по съвсем друг начин. Полицията в Лакония не иска кръв по улиците. Затова очаква от мен да напусна града.

— Какво си направил на онези от Бостън, за да ги ядосаш?

— Нямам представа — отвърна Ричър. — От години не съм бил в Бостън.

— Кой всъщност си ти?

— Човек, който последва един пътен знак. А сега нямам търпение да продължа напред. Но преди това трябва да разбера каква е била онази птица.

— Защо?

— Нямам представа. Защо не?

— Не се ли страхуваш от онези хора от Бостън?

— Не съвсем — отвърна Ричър. — Не очаквам да ги заваря в библиотеката с книга в ръка. Повече ме притесняват ченгетата. Нали им обещах да не се връщам? Не искам да излезе, че съм ги излъгал. И по-специално една от тях. Тя също е била военен полицай.

— Но искаш да разбереш повече за онази птица.

— След като библиотеката и бездруго е наблизо…

Бърк извърна поглед.

— Какво? — попита Ричър.

— Никога не съм виждал полицай в парка на библиотеката — каза Бърк. — Нито веднъж. Много е вероятно дори да не разберат, че си бил там.

— Сега аз мога да загазя заради теб.

— Живей свободен или умри.

— Гледай само да паркираш колкото се може по-близо до сградата — отвърна Ричър.

На трийсетина километра на север Пати Сандстром събу отново обувките си, стъпи на леглото и се опита да запази равновесие върху нестабилната му повърхност. Извърна се настрани, вдигна поглед и заговори на лампата.

— Моля, вдигнете щората на прозореца — каза тя. — Направете ми услуга. Освен това смятам, че така е редно.

Тя отново слезе от леглото, седна на ръба на матрака и се обу. Шорти впери поглед в прозореца.

Двамата зачакаха.

— Този път се бавят повече — прошепна Шорти.

Пати само сви рамене.

Продължиха да чакат.

Но нищо не се случи. Щората остана спусната. В стаята цареше сумрак. Лампата не светеше. Тя работеше, но Пати не искаше да я включва.

И тогава екранът на телевизора грейна.

Сам-самичък.

Нещо изпука, после се чу леко прашене и екранът се озари в синьо. Появиха се и черни ленти като на запис, които обаче не би трябвало да се виждат.

Миг по-късно синият екран изчезна, заменен от друга картина. От образа на мъж.

Беше Марк. Главата и раменете му изпълниха екрана. Позицията на тялото му издаваше готовност като на репортер, който предава от мястото на събитието. Стоеше пред черна стена и гледаше право в камерата. Право в Пати и Шорти.

След секунда той каза:

— Трябва да обсъдим последната молба на Пати.

Гласът му прозвуча от колонките на телевизора както при обикновено предаване.

Пати не отговори. Шорти замръзна на място.

— С най-голямо удоволствие бих вдигнал щората, ако това е вашето желание. Но не мисля, че изпълнението му ще ви достави същото удоволствие, както миналия път. Затова смятам, че е етично да се уверя във вашето категорично желание.