Ли Чайлд - Минало време

Телефонът му го уведоми, че последният завой по маршрута му се намира на осемстотин метра вляво, тънка ивица право към гората. Той зави по нея и микробусът заподскача по неравния път, от който липсваха големи парчета асфалт. Премина през някакъв кабел, за който предположи, че задейства някъде звънец.

Три километра по-нататък дърветата отстъпиха място на поляна. Мотелът се намираше право пред него. Пред стая № 3 беше паркирано волво комби. Също толкова невзрачно, колкото и неговият микробус. На стола пред стая № 5 се бе излегнал непознат мъж. Май нямаше кола. Пред стая № 10 беше спряла синя хонда. Със странни на вид номера. Като че ли чуждестранни.

Гостът се срещна с Марк в офиса. За пръв път се виждаха лице в лице. Бяха общували, разбира се, но по друг начин. Гостът получи стая № 7. Паркира микробуса пред нея. Мъжът от шезлонга го следеше с поглед. Новодошлият внесе багажа си в стаята и излезе навън под лъчите на утринното слънце. Поздрави с кимване мъжа на стола, но тръгна в противоположната посока. Прекоси паркинга и застана пред стая № 10. Това беше важно. Беше нещо като церемония. Първи поглед. Оказа се обаче, че няма нищо за гледане. Щората на стая № 10 беше спусната. Вътре цареше тишина. Нищо не се случваше.

Ричър стигна до извода, че този старчески дом предлага евтино, но прилично място за живот на възрастните хора. Определено му допадна. Хареса го по принцип, а не за себе си. Не очакваше да живее толкова дълго. Други обаче можеха да се насладят на старините си тук. Декорът бе светъл. Атмосферата щастлива. Макар и изкуствено приповдигната, поне донякъде.

На рецепцията ги посрещна жизнерадостна жена, която им заговори като на хора, понесли тежка загуба. Твърде весело и с характерен неестествен тон. Нищо чудно това да беше част от обучението й. Или пък бе усвоила този подход с помощта на ролеви игри. Сякаш посетителите в старческите домове притежаваха уникална демографска характеристика. Вярно, все още не бяха понесли тежка загуба, но скоро и това щеше да стане.

Жената посочи към коридора и каза:

— Господин Мортимър ви очаква в салона.

Ричър последва мъжа с конската опашка по дългия приветлив коридор и се озова пред двойна врата. Вътре го очакваха наредени в полукръг фотьойли. На един от тях седеше много възрастен мъж. Господин Мортимър, предположи Ричър. Косата му бе бяла и рехава, а кожата му бледа и прозрачна. Сякаш изобщо нямаше кожа. Всяка вена, всяко старческо петно се открояваха съвсем ясно върху нея. Беше много слаб. А ушите му бяха големи като на всеки деветдесетгодишен човек. От всяко се показваше по един слухов апарат. Старецът беше достатъчно силен, за да седи изправен. Но се виждаше, че това му коства усилия. Китките му бяха слаби като на дете.

В стаята нямаше никой друг. Нито лекар, медицинска сестра, нито социален работник, санитар или какъвто и да било представител на персонала. Или друг възрастен човек.

Мъжът с конската опашка пристъпи към стареца, наведе се толкова ниско, че погледът му се изравни с неговия и протегна ръка.

— Господин Мортимър, радвам се да ви видя отново. Надявам се, че ме помните.

Старецът протегна ръка на свой ред.

— Разбира се, че те помня — отвърна той. — Щях да те поздравя както подобава, но нали ме предупреди никога да не изричам името ти на глас. Дори стените имат уши, каза ми ти. Враговете ни са навсякъде.

— Това беше отдавна.

— Какво стана в крайна сметка?

— Постигнах частичен успех.

— Нуждаеш ли се отново от помощта ми?

— Моят приятел господин Ричър би искал да ви зададе няколко въпроса относно Райънтаун.

Мортимър кимна замислено. Воднистият му поглед се вдигна нагоре и се насочи бавно към Ричър. След което се фокусира върху лицето му.

— В Райънтаун живееше семейство с това име — каза той.

— Момчето е било баща ми — отвърна Ричър. — Стан.

— Седни — помоли го Мортимър. — Ще ме заболи вратът да те гледам прав.

Ричър седна на един стол срещу наредените в полукръг фотьойли. Мортимър не изглеждаше по-млад отблизо, но си личеше, че у него е останала искрица живот. Отслабнала бе физиката, но не и умът му. Старецът вдигна ръка, крива и костелива, в знак на предупреждение.

— Имах братовчеди там — каза той. Гласът му беше слаб и немощен, натежал от слюнка. — Живеехме наблизо. Често си разменяхме гостувания, понякога оставахме у тях, ако имахме проблеми у дома, понякога се случваше обратното, но като цяло трябва да призная, че спомените ми за Райънтаун са доста разпокъсани. Имам предвид, в сравнение с това, което вероятно търсиш — нещо повече за детството на баща ти, може би за баба ти и дядо ти. Ходех там само от време на време.