Ли Чайлд - Минало време

— Все ми е едно — отвърна Ричър. — Ще оцелея каквото и да се случи. Но ако това е нашият човек, ще получите възможност да го арестувате. Не се съмнявам, че е въоръжен. Вероятно с пушка голям калибър, ако наистина очаква да се кача в микробуса с него.

— Размерите ти са като на навит на руло персийски килим — отбеляза Еймъс. — И то килим за голямо помещение. Може би така транспортират жертвите си. Новите модели автомобили имат все по-малки багажници.

Ричър не можеше да прецени дали Еймъс се шегува или не.

— Ти решаваш — сви рамене той. — Но ако спреш микробуса за проверка, това може да успокои съвестта ти.

— Ще ни трябва екип от специалните части, ако си прав за пушката.

Ричър не отговори. Еймъс се замисли за миг, след което вдигна слушалката и нареди:

— Дръжте под око синия микробус на компанията за почистване на килими. Уведомете ме накъде се е запътил.

Час по-късно работният ден беше в разгара си. Застъпи новата смяна. Полицейското управление се изпълни със служители. Ричър гледаше да не се пречка никому. Но не пропускаше новините, които си разменяха полицаите, и продължаваше да слуша разговорите на диспечера. Част от информацията научи благодарение на хора, които си подхвърляха реплики на висок глас, без да стават от бюрата си, а друга — благодарение на разговорите, които подслуша в коридорите. Мъжът с крайслера продължаваше да обикаля из града, следвайки стриктно правилата за движение, като се оглеждаше внимателно на всяко кръстовище и правеше път не само на пешеходците, но и на другите автомобили. Все още не бе спрял на някоя бензиностанция. И не бе ползвал тоалетна. Полицаите започваха да се чудят кое от двете е по-впечатляващо.

Патрулите обаче бяха изпуснали синия микробус. По улиците обикаляха три полицейски автомобила. Единият продължаваше да следва крайслера, а другите два кръстосваха южните квартали. Бяха засекли микробуса само веднъж, след което той бе изчезнал от погледите им. Мнението в полицейското управление се раздели между две различни теории. Или микробусът бе паркирал на внимателно подбрано скришно място, вероятно в задна уличка или двор, което автоматично го правеше подозрителен, или бе прекосил града и бе продължил на северозапад, вероятно към адрес в съседно градче, което автоматично снемаше от него всяко подозрение.

Ричър се зачуди дали онзи тип от ябълковата градина има персийски килим в дома си.

— Време е да тръгваш — каза Еймъс.

— Мога да отида пеша по задните улички и през дворовете — отвърна той.

— Никъде няма да ходиш пеша. Аз ще те откарам. В полицейски автомобил. Никой не е толкова глупав, че да нападне полицейски автомобил.

— Притесняваш ли се за мен?

— От чисто оперативна гледна точка. Нямам търпение да напуснеш града. Категорично. Веднъж завинаги. Без повече отлагания. Защото това ще реши моя проблем. И за да избегна евентуални съмнения впоследствие, искам да видя със собствените си очи как си заминаваш.

— След което можеш да спреш мъжа с крайслера и да му кажеш, че всичко е свършило. Ще ти бъде благодарен. Сигурно отдавна му се ходи до тоалетна.

— Може и така да направя.

— Можеш да му кажеш в каква посока съм тръгнал. Кажи му, че бих искал да се срещнем. С него и приятелчето му от микробуса.

— Недей — отвърна тя. — Вече не сме във Военната полиция.

— Така ли се чувстваш?

— През по-голямата част от времето.

Еймъс даде няколко нареждания по телефона, след което взе чантата си и поведе Ричър към паркинга, където избра черно-бял патрулен автомобил, още мокър от автомивката. Ключовете бяха на таблото. Ричър се качи отпред, притиснат от лаптопа и допълнителните отделения. Обясни на Еймъс как да стигне до ъгъла преди пряката, където се намираше къщата му. На същото място, на което бе слязъл предишния ден. През целия път до там наблюдаваше трафика. От синия микробус нямаше и следа. От черния крайслер също. На един от светофарите се бе образувало задръстване, може би последното за сутрешния час пик. Еймъс погледна часовника си. Не оставаше много време. Тя включи светлините на покрива и навлезе в насрещното.

Точно пред тях стоеше старото очукано субару. Паркирано до бордюра. На точното място. В точния час. Зад волана седеше познатият мършав силует. Синя джинсова риза, врат, тънък като молив, и дълга посребрена опашка.

— Това ли е той? — попита Еймъс.

— Абсолютно — отвърна Ричър.

— Може да съм направила нещо добро в някой предишен живот.