Ли Чайлд - Минало време

Тя спря зад субаруто. Силуетът вдигна рязко глава. Сякаш се взираше в огледалото. В следващия миг субаруто потегли. Рязко. Буквално изчезна от погледите им. Полетя по улиците е максимална скорост.

— Какво беше това? — възкликна Еймъс.

— Тръгни след него — отвърна Ричър. — Давай! Давай! Давай!

Тя погледна през рамо, натисна педала на газта и се впусна след субаруто.

— Какво се случи? — продължи да се чуди Еймъс.

— Уплаши го — обясни й Ричър. — Беше включила сигналните лампи. Сякаш се канеше да го спреш за проверка.

— Но той беше спрял!

— Може да е решил, че се каниш да го арестуваш.

— Но защо да го правя? Не беше спрял пред пожарен кран или нещо подобно.

— Може да има трева в колата. Или секретни документи. Или каквото и да било. Може да е решил, че си агент на потисническото федерално правителство. Става въпрос за възрастен мъж с конска опашка.

Постепенно скъсиха дистанцията на сто метра, после на осемдесет, на петдесет, на двайсет. Мъжът се опитваше да изцеди геройски и последната конска сила от стария двигател, но колата му не можеше да се мери със съвременна полицейска патрулка. Която се движи с включени светлини и сирена. Изведнъж субаруто зави надясно. Еймъс и Ричър го изгубиха от поглед за мъчителни десетина-дванайсет секунди, след което го видяха да завива отново в края на пряката.

— Прибира се у дома — каза Ричър. — Живее някъде на северозапад от тук.

Еймъс мина напряко през квартал, който познаваше добре, и излезе точно зад субаруто. В еднопосочна улица. Светофарът пред тях беше червен и на кръстовището се бе образувало ново малко задръстване. Две ленти с автомобили — пет в лявата и шест в дясната. Краят на сутрешния час пик. Някой блокираше кръстовището. Не беше син микробус. Нито черен крайслер.

Шофьорът на субаруто натисна рязко спирачка и се нареди на по-късата опашка. Беше шестият автомобил в лявата лента, спрял на един сантиметър от петия. Еймъс спря на един сантиметър зад него. Отляво беше тротоарът, отдясно — съседната колона от автомобили, също толкова дълга, също толкова неподвижна. Субаруто се оказа притиснато от всички страни.

— Строго погледнато, той извърши цял куп нарушения — отбеляза Еймъс.

— Остави го — отвърна Ричър. — И благодаря за всичко.

Той излезе от колата и тръгна напред. Почука по предния десен прозорец на субаруто. Възрастният мъж продължи да гледа право пред себе си, просто отказваше да извърне глава, ръководен явно от някакъв свой железен принцип. В крайна сметна погледна неохотно надясно. И остана много изненадан. Извърна се към мигащите полицейски светлини. Беше объркан. Не разбираше нищо.

Ричър отвори вратата и се качи в колата.

— Тя ме докара до тук — обясни той. — Нищо повече. Не искаше да те уплаши.

Светофарът пред тях светна зелено и колите потеглиха. Възрастният мъж продължи напред, без да сваля поглед от огледалото. Еймъс тръгна след него, направи широк обратен завой на кръстовището и пое по обратния път. Ричър се извърна на седалката си и я изпрати с поглед.

— Че защо ще те кара ченге?

— Предпазна мярка — отвърна Ричър. — Онези типове от ябълковата градина дойдоха снощи в града.

Обяснението явно задоволи шофьора. Той кимна.

— Нали ти казах, това семейство не забравя нищо.

— Не трябваше да бягаш — каза Ричър. — Не постъпи умно. Ченгетата непременно ще те спипат рано или късно.

— Ченге ли си бил?

— В армията — призна Ричър. — Много отдавна.

— Знам, че не биваше да бягам. Но старите навици умират трудно.

Не каза нищо повече. Продължи да кара. Ричър наблюдаваше трафика, но така и не видя син микробус. Завиха първо наляво, после надясно. Явно се насочваха на северозапад. Към ябълковата градина. И Райънтаун. Като посока, нищо повече.

— Уговори ли ни среща? — попита Ричър.

— Очакват ни.

— Благодаря.

— Посещенията започват в десет.

— Чудесно.

— Името на стареца е Мортимър. Господин Мортимър.

— Добре е да го знам — отвърна Ричър.

Тръгнаха по основното шосе, което водеше извън града, и след три километра завиха наляво по пътя, който Ричър бе видял предишния ден. Същият, който водеше към онова място, където нямаше вода. Продължиха на запад през гори и пасища. Ричър гледаше през прозореца. В далечината се простираше имотът на Брус Джоунс с неговите дванайсет кучета, следван от овощните градини и самия Райънтаун, изоставен, призрачен, обрасъл в храсти и дървета.

— Колко остава? — попита Ричър.