Ли Чайлд - Минало време

— Почти стигнахме.

След още три километра Ричър успя да различи някакъв силует вляво. Но беше още прекалено далече. Някакви нови постройки. Ниски продълговати сгради, издигнати насред полето. И чисто нов асфалтов път с ослепително бяла маркировка. Плюс дръвчета, посадени неотдавна, още бледи, тънки и крехки в сравнение със своите съседи, израснали сред дивата природа. Фасадите бяха покрити с декоративна бяла мазилка, дограмата беше метална, а бели алуминиеви улуци отвеждаха дъждовната вода на около метър навътре в моравата. До главния вход имаше табела. Старчески дом.

— Пристигнахме — обяви мъжът с конската опашка.

Часовникът в главата на Ричър удари точно десет.

Третият гост се оказа предпазлив и сдържан като първия. Въпросният джентълмен пристигна от голямо имение в малко градче в Пенсилвания. Първоначално бе потеглил с автомобил, обявен за откраднат четири месеца по-рано в Ню Йорк. Беше се подготвил предварително. Беше дълбоко убеден, че подготовката е всичко. Беше репетирал наум безброй пъти как ще протече цялото пътуване, от началото до края. И всеки път бе търсил възможни пропуски и евентуални проблеми. Искаше да е готов за тях. Преследваше две основни взаимосвързани цели. Не искаше да го хванат и не искаше да закъснее.

Разбира се, най-важният елемент от плана му бе анонимността, а тя бе свързана със съответните предпазни мерки, които да не позволят да бъде проследен. Първият етап включваше пътуване нонстоп с кола, която не фигурира в нито една база данни, до дома на приятел, разположен зад автосервиз до „Мас Пайк“, западно от Бостън. Третият новодошъл познаваше въпросния човек от съвсем друга сфера на взаимни интереси. И двамата принадлежаха към доста затворен кръг от хора, потайни и бдителни, лоялни и отзивчиви. Бяха пределно ясни. Фанатично предани на своя принцип. Ако някой член на тяхната общност се нуждае от нещо, те непременно му го осигуряват. Без да задават въпроси.

През деня приятелят му търгуваше с микробуси и камиони. Купуваше ги на търг, след което ги препродаваше. Автомобилите идваха и си отиваха, чисти и мръсни, малко използвани и напълно износени, очукани целите и без нито една драскотина. Във всеки един момент той разполагаше с няколко десетки от тях. В конкретния ден можеше да предложи три идеални за целта машини. Все товарни микробуси, напълно обикновени, напълно незабележими. Никой не обръщаше внимание на товарните микробуси. Те бяха невидими като… като… дупка във въздуха.

Най-добрият беше чист и добре поддържан, тъмносин на цвят. С надписи от златен бронз отстрани. Сравнително нова придобивка, появила се след фалита на фирма за почистване на килими. Доста доходен бизнес, ако съдеше по микробуса. Персийски килими. Което обясняваше златистите надписи и доброто състояние. Мъжът от Пенсилвания прехвърли багажа си вътре и запали двигателя. Зададе крайната цел в навигацията на мобилния си телефон. Потегли на север. Маршрутът му го отведе на магистралата, но съвсем за кратко, след което той се насочи към Манчестър, Ню Хампшър, подмина го и продължи към по-малко градче, наречено Лакония.

И там се уплаши. Едва не се отказа. Забеляза два полицейски патрула, които определено следяха трафика от юг. Издирваха някого. И впериха погледи в него. Сякаш бяха предупредени за идването му. Той изпадна в паника, свърна в една тиха уличка и се скри зад товарната рампа на някакъв магазин. Там провери електронната си поща. Провери тайния си акаунт с помощта на тайния си телефон. Отвори страница, изпълнена с думи на чужди езици.

Не беше получил съобщение за анулиране. Нито предупреждение, нито какъвто и да било сигнал за тревога.

Пое дълбоко дъх. Добре знаеше процедурите. Всяка подобна общност разполага със система за предупреждение. Нещо като авариен бутон, който някой трябва да натисне каквото и да се случи. Това генерира автоматично съобщение. Напълно невинно на пръв поглед, но достатъчно ясно за онзи, който разполага с шифъра . Децата май са настинали днес. Или нещо подобно.

Съобщение обаче нямаше.

Той провери отново. Нямаше съобщение.

Мъжът излезе от задната уличка и продължи. Бързо напусна града. Не видя повече полицейски патрули. Успокои се. Колкото повече се отдалечаваше от Лакония, толкова по-добре се чувстваше. Беше убеден, че е заслужил това право. Все пак мисията му бе изпълнена с опасности. Пътят му премина през гори и поляни, по които пасяха коне и крави. Плавният завой вляво щеше да го отведе към ябълкови градини, но телефонът го посъветва да не тръгва натам. Продължи направо през полето и след по-малко от двайсет километра горите се появиха отново. Шосето бе толкова тясно, че короните на дърветата се сплитаха над главата му, а клоните им сякаш докосваха микробуса. Беше попаднал в свят от зеленина, пропита с мистерия.