Ли Чайлд - Минало време

— В какъв смисъл опасен?

— Всички се страхуваха от него. Непрекъснато крещеше, размахваше юмруци, а удареше ли някого, човекът падаше на земята. Като се замисля сега, предполагам, че е прекалявал с алкохола. Подозираше, че хората не го харесват, защото е началник. Беше прав, но само донякъде. Имаше и други причини. А предполагам, че ние, децата, бяхме склонни да му приписваме всякакви злодейства. Беше като герой от онези истории, които четяхме в училище. Като например за прочутия пират Черната брада или нещо подобно. Не се засягай. Зададе ми въпрос и аз ти отговорих.

— Имаше ли брада?

— Никой нямаше брада. Тя лесно може да пламне в леярната.

— Спомняте ли кога Стан е напуснал Райънтаун, за да постъпи в морската пехота?

Мортимър поклати глава.

— Не съм чул нищо за това — отвърна той. — Предполагам, че бях с година или две по-голям от останалите. По това време вече бях мобилизиран.

— Къде сте служили?

— В Ню Джързи. Оказах се излишен. Войната беше към края си. И бездруго бяха мобилизирали прекалено много хора. Не след дълго отмениха мобилизацията. Така и не помирисах бойното поле. И на всеки Четвърти юли, особено на парада, се чувствам като измамник.

Мортимър поклати глава и извърна поглед.

— Някакви други спомени за Райънтаун? — попита Ричър.

— Нищо интересно. Беше място, където хората изкарваха прехраната си с пот на челото. Работеха по цял ден и спяха по цяла нощ.

— Какво можете да ми кажете за Елизабет Ричър? Съпругата на Джеймс Ричър.

— Тя би трябвало да е твоя баба.

— Да.

— Тя шиеше — отвърна Мортимър. — Добре си спомням това.

— А спомняте ли що за човек беше?

Мортимър помълча и каза:

— Труден въпрос ми задаваш.

— Така ли?

— Не искам да ме сметнеш за нелюбезен…

— Че защо да го правя?

— Ще кажа само, че беше затворена, необщителна, и ще спра дотук.

— Никога не съм я виждал — обясни Ричър. — Починала е много преди да се родя. Няма да се засегна по никакъв начин. Не бива да проявявате излишна деликатност.

— Да говоря за дядо ти е едно. Той беше видна личност, така да се каже. Началник-смяна в леярната. Но да говоря за баба ти е съвсем друго.

— Толкова труден човек ли е била?

— Беше сурова жена. Студена. Нито веднъж не я видях да се усмихва. Нито веднъж не я чух да казва блага дума. Винаги изглеждаше сърдита. Кисела. Да, двамата с Ричър си бяха лика-прилика.

Ричър кимна.

— Сещате ли се още нещо? — попита той.

Мортимър потъна в толкова продължително мълчание, че Ричър се уплаши да не е изпаднал в кома. Или дори да е умрял. Но след известно време старецът помръдна. Вдигна същата крива и костелива ръка. Но този път не го направи в знак на предупреждение. А за да привлече внимание. Като комедиант, който приковава върху себе си погледите на тълпата, преди да изрече коронната си реплика.

— Едно мога да ти кажа — започна той. — Понеже ми помогна да освежа паметта си. И тъй като може би става въпрос за баща ти… Помня, че веднъж се вдигна голяма шумотевица около някаква рядка птица. Много рядка. За пръв път била наблюдавана в Ню Хампшър. Или нещо подобно. Момчетата писаха до клуба на орнитолозите любители. Изпратиха записка. Или доклад. Или както там се нарича. Едно от тях беше секретар на клуба. Водеше протоколите от заседанията. Но не ме питай кое. Докладът описваше факторите, които биха могли да повлияят на маршрута на тази птица и да я доведат до тук. Много впечатляващо. Мисля, че го препечатаха в някакво списание. Според Асошиейтед Прес това бил първият случай, в който Райънтаун се споменавал извън границите на окръга.

— Каква птица?

— Не си спомням.

— Жалко — отвърна Ричър. — Сигурно е била голяма сензация.

Мортимър отново вдигна ръка. Този път в знак на възбуда.

— Можеш да разбереш — каза той. — С помощта на клуба. Целият му архив се намира в библиотеката. Там има цяла колекция от архивите на разни клубове и дружества. Били част от историята. Така казват. Част от културата. Аз лично предпочитам телевизията.

— Коя библиотека? — попита Ричър.

— В Лакония — отвърна Мортимър. — Там се намираха всички онези клубове.

Ричър кимна.

— Вероятно ще им отнеме три месеца да намерят каквото и да било — отбеляза той.

— Не, не, всичко е там — възрази Мортимър. — Долу има една голяма зала, стелажите в нея са подредени като спици на колело. Това е отдел „Справки“. Там ще ти намерят каквото пожелаеш. Отбий се непременно. Ще откриеш каква е била онази птица. Може тъкмо баща ти да е написал онази бележка. Вероятността е петдесет на петдесет в края на краищата. Или е бил той, или другото хлапе.