Ли Чайлд - Минало време

Ричър изкачи стъпалата пред входа и влезе през вратата. Стените на фоайето бяха иззидани със същите червени и бели камъни. Гранит, помисли си той. В същия пищен, богато украсен стил. Ричър лесно откри стълбите към сутерена. Озова се в просторна зала под нивото на улицата със стелажи, подредени във формата на спици на колело. Отдел „Справки“. Точно както беше обещал възрастният господин Мортимър. Там има всичко, бе казал той.

Зад бюрото седеше жена. Лицето й оставаше полускрито зад екрана на компютъра. На около трийсет и пет може би. С дълга черна коса, същински водопад от ситни къдрици. Тя вдигна поглед и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Клубът на орнитолозите любители — отвърна Ричър. — Някой ми спомена, че разполагате с архива му.

Жената въведе няколко команди в компютъра.

— Да, така е — каза тя. — Кои години ви интересуват?

Ричър не бе познавал Стан по времето, когато още не бе наблюдавал птици. Нямаше преди и след. Нямаше преди и след и в начина, по който баща му бе говорил за това. Сякаш винаги бе наблюдавал птици. Което бе напълно възможно. Мнозина си избират хоби в съвсем ранна възраст. Нищо чудно още тогава да се е присъединил към клуба. Но никой не би позволил на едно дете да води протоколите от заседанията. Никое списание не би го взело насериозно. Никой не би, го избрал за секретар на клуба. Трябвало е да порасне. Затова Ричър съобщи на жената четирите последователни години от момента, в който Стан бе навършил четиринайсет, до постъпването му в морската пехота.

— Седнете — каза му тя. — Сега ще ви ги донеса.

Ричър се настани на малко бюро с високи странични прегради, едно от многото, разположени в средата на залата. Три минути по-късно жената му донесе съответните архивни папки. Което бе с три месеца по-бързо от времето, необходимо на Елизабет Касъл да открие данните за онези имоти в Райънтаун. Ричър реши да й го каже, ако някога я срещне отново.

Протоколите от заседанията на клуба бяха в четири големи тетрадки с твърди корици от кафеникава мраморна хартия, замърсена и избеляла от времето. Всяка от тях бе дебела поне три-четири сантиметра, а ъгълчетата на кориците й бяха започнали да се изтъркват. Страниците вътре бяха разчертани на редове и номерирани, пожълтели и крехки, изписани от горе до долу с красив почерк. Мастилото също бе започнало да избелява от годините.

— Не трябва ли да си сложа памучни ръкавици? — попита Ричър.

— Не — успокои го служителката. — Това е мит. В интерес на истината, те носят повече вреда, отколкото полза.

Жената се върна зад бюрото си, а Ричър отвори първата тетрадка. Протоколите се отнасяха за годината, в която Стан е бил на тринайсет. Първата страница бе изпълнена с протоколите от следващото събрание. То се бе провело в задната стаичка на ресторант в центъра на града. Името на Стан Ричър не фигурираше сред присъстващите. Голяма част от събранието бе посветена на дискусия за смяна на името на клуба. Настоящото бе Дружество на орнитолозите любители в Лакония. Част от присъстващите предпочитаха Одюбоновско дружество в Лакония по името на прочутия натуралист и орнитолог Джонс Джеймс Одюбон. Те намираха това название за по-представително и по-научно. По-професионално, а не аматьорско. Продължителните обсъждания така и не бяха довели до конкретен резултат.

Стан Ричър не бе присъствал и на следващото заседание на клуба. Почти цялото времетраене на въпросното заседание бе прахосано от член, който настояваше клубът да се върне към основната си цел, която според него бе поддържането на подробен регистър на всички работилници за поправка на бинокли в Лакония и околностите. Това, твърдеше той, щяло да бъде от голяма полза за всички членове. Ричър бе доволен, че баща му е пропуснал това заседание. Не се съмняваше, че Стан е бил далеч по-избухлив като дете, отколкото като възрастен.

Ричър остави първата тетрадка и взе втората. Двете се оказаха напълно идентични. Отгърна я наслуки по средата. Там откри написано на ръка есе, посветено на миграцията на колибрито. Беше озаглавено „Работни записки“ и бе изписано с красив стегнат почерк от някой си А. Б. Смит. Приличаше на дисертация или научна статия, която се позовава и на чужди изследвания, преди да предложи ново мнение или гледна точка. Според автора едно малко колибри може да се роди в Северна Америка, след което да прелети повече от три хиляди километра и да открие парче земя с размерите на носна кърпичка. Господин или госпожа Смит предполагаше, че колибрито се ражда с вроден инстинкт, наследен по загадъчен начин от неговите родители. Въпросният инстинкт несъмнено се предава на клетъчно ниво по неизвестен засега механизъм. ДНК, помисли си Ричър. Но до откриването й оставаха цели двайсет години. Той знаеше как ще свърши филмът.