Ли Чайлд - Минало време

Те обаче продължаваха да вървят напред. До момента бяха изминали половината разстояние до библиотеката. Крачеха бавно. Сякаш се разхождаха безгрижно. Което беше логично. Защото следващият очевиден ход щеше да бъде да се завъртят рязко и да закрачат бързо към своя микробус. Така отново щяха да обърнат ситуацията на сто й осемдесет градуса. Направеха ли го скоро, щяха да се доберат до него практически необезпокоявани. И тогава можеха да напуснат града. Щяха ли три полицейски автомобила да им попречат? Най-вероятно не.

Те обаче не смениха посоката. Продължиха към библиотеката. Бяха изминали три четвърти от разстоянието, което ги делеше от входа. Ричър тичаше от прозорец на прозорец. Полицаите вече бяха заели позиции, по един във всеки ъгъл на площада. Стояха с извадени пистолети край вратите на парка. Но не забравяха и факта, че онези тримата не бяха длъжни да излязат през някоя врата. Можеха да прескочат някоя по-ниска цветна леха. Знаеха това. И стояха нащрек. Справяха се що-годе прилично.

Тримата продължаваха да крачат по алеята. Да не би да разполагаха с резервен автомобил? Трима души спокойно биха могли да пристигнат в града с три различни автомобила. Които да паркират на стратегически места. Възможно ли бе мъжът в черния крайслер да играе ролята на подкрепление? Все пак в колата му имаше три свободни места. От нея обаче нямаше и следа. Не се виждаше нито през първия прозорец, нито през втория, нито през третия, нито през четвъртия.

Тримата продължиха да крачат по алеята. Намираха се съвсем близо до библиотеката. Дали пък не проявяваха интерес към нейната архитектура? Към цветната й фасада? Червен гранит от Ню Хампшър и бял гранит от Мейн, подредени в красиви райета. Досущ като някои сгради в Рим или Флоренция.

Ричър протегна врат и ги видя да изкачват стъпалата под входа, точно под него. Отдръпна се встрани от стълбищната площадка и ги огледа на влизане във фоайето. Определено не бяха истински техници. Гащеризоните им бяха прекалено тесни. Явно ги бяха взели назаем специално за случая. Както и микробуса. Някой несъмнено им дължеше услуга.

И тримата бяха високи към метър осемдесет и пет, широкоплещести, с широки длани и големи стъпала, с дебели вратове и мрачни изражения. Вероятно бяха в началото на четирийсетте. Определено изглеждаха опитни. Двама бяха чернокоси, третият бе започнал да побелява. Влязоха в библиотеката и продължиха напред. Може би възнамеряваха да прекосят партера и да излязат от задната страна. Което изглеждаше логично от гледна точка на геометрията. Това беше най-прекият път между горния край на парка и долния.

Те обаче не прекосиха фоайето. А спряха по средата му.

Може би искаха да вземат книга за четене. Или бяха попаднали на статия, посветена на библиотеката. А може би не. Може би полицаите бяха спрели най-сетне черния крайслер. Нищо чудно шофьорът му да бе изгубил концентрация и да бе нарушил правилата за движение. Или в управлението да бе пристигнала стара заповед за задържането му, издадена в Масачузетс. Докато Ричър беше в сутерена и четеше статията за северния мишелов, нищо чудно Шоу да въртеше телефон след телефон.

Стандартната практика изискваше мъжът с крайслера, който всъщност служеше за примамка, да изпрати предупреждение, че полицаите са го спрели и се канят да го арестуват. В такъв случай тримата му „колеги“ щяха да предположат, че ще ги издаде. Това диктуваше здравият разум. Това бе основополагащ принцип при планирането на всяка операция. Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. Стратегия, която не само Ричър следваше. Сега онези тримата щяха да диктуват положението. Една оживена обществена сграда е добра първа стъпка в това отношение. Тя щеше да им предостави възможност да си поемат дъх. Защото полицаите бяха длъжни да подходят изключително предпазливо.

В най-лошия случай това беше и добра втора стъпка. И трета, и четвърта. Тук можеха да издържат на обсада. Разполагаха с достатъчно потенциални заложници. Вероятно щяха да подберат служители от окръжната администрация. Като допълнителен лост за влияние. В случай на продължителна обсада. С телевизионни камери по улиците. Полицейски парламентьори на телефона. И поръчка на пици, в замяна на която щяха да освободят най-възрастната библиотекарка.

Каква бе вероятността това да се случи? Минимална.

Но въпреки това… готви се за най-лошото.

Не искаме проблеми в града. Най-добре да ги предотвратим още в зародиш.