Ли Чайлд - Минало време

— Мога да те откарам до магистралата, ако искаш.

— Не — отвърна Ричър. — Връщам се в Райънтаун. Искам да го видя за последно. Не е необходимо да идваш с мен. Можеш да ме оставиш в края на пътя. За да не се забъркваш.

— Ти също не трябва да се забъркваш. Особено там. Ще те чакат.

— Надявам се — отвърна Ричър. — Нали им обещах да отида. Аз винаги държа на думата си.

— По-добре да те оставя на магистралата.

— Обзалагам се, че невинаги си разсъждавал по този начин. Поне веднъж или два пъти си направил изключение. А може би повече пъти. На различни етапи от твоя живот. И това е започнало преди четирийсет години.

Бърк не отговори. Запали двигателя и се включи в уличния трафик. Направи завой, който щеше да ги отведе право в Райънтаун. Ричър се настани удобно на седалката. Усети шумоленето на хартия в задния джоб на панталона си. Листчето от библиотекарката. Името и телефонът на онзи орнитолог. От университета в Дърам.

Ричър се надигна леко и го извади.

— Имаш ли телефон? — попита той.

— Много стар — отвърна Бърк.

— Работи ли?

— През повечето време.

— Мога ли да го ползвам за малко?

Бърк го измъкна от джоба си и му го подаде, без да откъсва поглед от пътя. Ричър го взе. Определено беше стар модел. Не приличаше на плоскоекранен телевизор. Имаше истински бутони. И формата на миниатюрен ковчег, а на дебелина беше колко вафла. Но работеше. Сигналът беше добър. Все още бяха в града. Ричър набра номера на орнитолога. Онзи от Дърам. След продължително звънене вдигна неговата секретарка. Не можела да го свърже. В момента имало съвещание. Ричър остави съобщение. Райънтаун, мишеловът, теорията за отровата за мишки. Не пропусна да спомене, че човекът с инициала С. от „С. и У. Ричър“ е всъщност баща му. Уточни, че орнитологът може да се свърже с него на този номер в рамките на един-два часа. След това Ричър ще го потърси някой път.

Той затвори и върна телефона на Бърк, който отбеляза:

— Проблемът може да се дължи на отравяне с калай, а не на отрова за мишки.

— Птиците са се върнали в пика на производството на калай. По време на войната. Тогава леярната е работела денонощно.

— Именно. Защото клиент е било правителството. А това означава, че се е следяло внимателно за качеството на продукцията. Не се е допускало влагането на никакви примеси. Процесът е бил значително по-чист. Отпадъците са били по-малко.

— Все пак мисля, че става въпрос за отрова за плъхове.

— Защото баща ти е написал така в онази статия.

— Защото ми се струва логично.

— Защо на първо място правителството ще изземва цялата отрова за мишки?

— Гледал съм края на филма — отвърна Ричър. — Знам какво се е случило. Военните са предвидили, че рано или късно ще имат нужда от големи складове, пълни с храна и дрехи, все неща, които гризачите обожават. Затова някой е поръчал предварително и армията се е запасила с отрова за мишки, както и с хиляди други неща, включително най-невероятни, които са предполагали, че може да им потрябват някой ден. Така правят военните. Много са добри в това отношение. Част от тези неща стоят и до днес по разни складове из цял свят.

Те продължиха напред, излязоха от гората и преминаха покрай първите ливади, на които пасяха коне.

Пристигането на четвъртия гост бе също толкова сложно, колкото и на втория. И отново включваше частен самолет. Което на определено ниво бе също толкова анонимно, колкото и спирането на такси на улицата. Но не най-високо ниво, онова, корпоративното, което притежава лъскави реактивни машини на „Гълфстрийм“ и „Лиърджет“ или ВИП салони, а на най-ниското, на калното дъно, което използва затревени писти и евтини витлови машини, очукани като градски таксита и поправяни безброй пъти. Именно тези самолети летяха много ниско, под височината, на която бе необходимо да попълват дневници, списъци на пътници или планове на полета. Пилотите им се ориентираха изцяло на око. Нямаха причина да разговарят с диспечерите от контролните кули. Правилата не ги задължаваха дори да имат радиостанция.

Два, три или четири полета с подобни самолети гарантираха изминаването на големи разстояния при пълна анонимност. Именно това беше стратегията на четвъртия пристигнал. Последното му кацане бе на пистата в авиоклуб край Плимът, Ню Хампшър. Откъде бе излетял? Никой не знаеше. Стивън се опита да го проследи чрез интернет доставчика му, но не успя. В един момент айпи адресът му показваше, че се намира в централата на НАСА в Хюстън, Тексас, а в следващия, че е в Кремъл, Москва. След което сякаш се намираше в Бъкингамския дворец в Лондон. Четвъртият пристигнал използваше сложен софтуер, създаден за хора, които държат на своята анонимност и могат да си позволят най-доброто. А той определено бе сред тях. Стивън го посрещна и първото, което видя, беше чантата с парите.