Ли Чайлд - Минало време

Ричър слезе три стъпала. Стъпваше шумно. И равномерно. С определено темпо. Тримата вдигнаха поглед. Първо, водени от инстинкт или навик, последван от изненада, а накрая и от предпазливост. Защото го бяха познали.

Ричър вдигна дясната си ръка. С кокалчетата напред. Жестът му явно не им говореше нищо. Може би не бяха стигнали до същия извод като Еймъс и Шоу. Може би не бяха стигнали толкова далече в разсъжденията си. Вероятно бяха свикнали да разчитат на основни биометрични данни, включително височина и тегло, очи и коса, облекло, с което обектът им е бил видян за последен път. В случая с Ричър ставаше въпрос за рядко срещана комбинация.

Така го бяха познали. И бяха проявили предпазливост, защото се бяха издънили. Мисията им се беше провалила. И положението можеше да стане само по-лошо. Те обаче бяха обучени да не се отказват. Такива хора бяха. Притежаваха някакъв древен инстинкт, който не им позволяваше да се откажат току-така. Затова Ричър остана на стълбите. За да ги накара да вдигнат погледи. Освен това беше по-едър от тях. Нека техният древен инстинкт осмисли този факт.

Хората около тях изчезнаха за един миг. Множеството се стопи като сняг през лятото. Което беше проява на друг древен инстинкт. Ричър го бе виждал стотици пъти. На тротоари пред барове. В дискотеки. Проявеше ли някой агресия, около него мигом се образуваше празно пространство. Изведнъж се появяваше широк пуст периметър. Това се случи и в момента. Фоайето се опразни за отрицателно време. В него не остана жива душа. Освен тях четиримата. Трима долу, на партера, и един на стълбите.

Оставили са оръжията си в микробуса, предположи Ричър. Когато са решили да напуснат потъващия кораб. Гащеризоните им бяха прекалено тесни. Предназначени за далеч по-дребни хора. Материята беше еластична. Всеки по-обемист метален предмет щеше да изпъне джобовете им. Това беше ясно като бял ден. Нямаше нужда от рентгенови лъчи. Всичко се виждаше като на длан.

Тримата пристъпиха крачка напред. Ричър видя вдъхновението, припламнало в очите им. Внезапното удовлетворение. Той знаеше причината. Смятаха, че ще ударят с един куршум два заека. Разполагаха с цивилен заложник, който да гарантира измъкването им от града. На всичкото отгоре въпросният заложник бе именно човекът, когото шефовете им издирваха. Откъдето и да го погледнат, все печелят.

Но после се разколебаха. Ричър отново знаеше причината. Бяха оставили оръжията си в микробуса. От тях се очакваше да се справят без пистолети. При съотношение трима срещу един. Това не би трябвало да представлява никакъв проблем от тактическа гледна точка. Проблемът се криеше в оценката на щетите. Вероятните жертви се изчисляваха на трийсет и три процента. Някой генерал лесно би отписал една трета от личния състав при съставянето на военните си планове. Би го направил спокойно и безпристрастно и дори би го описал на бюрократичен език. Но това трудно може да се направи, когато нещата са толкова лични. Когато въпросният личен състав си ти. Най-близкият щеше да получи ритник в лицето. В това не можеше да има никакво съмнение. Не беше първата им подобна операция. Ритникът щеше да избие зъб или да счупи челюст. Кой искаше да бъде пръв?

Тримата решиха да изчакат.

А Ричър реши да им помогне. Слезе още едно стъпало. Незначителна разлика. Пак заемаше по-висока позиция, пак беше по-едър. Но вече беше по-близо. Може би достатъчно близо, за да му се нахвърлят едновременно. Тримата заедно. Наведнъж. В последвалата суматоха просто нямаше да има най-близък или пръв. Или най-далечен. Щяха да действат като един, като нов животински вид, огромен, едър, с шест ръце и шест крака.

Което би могло да проработи, ако Ричър бе останал на долното стъпало. Той обаче не го направи. Те се втурнаха напред, а той се качи на предишното стъпало и изрита най-близкия в лицето. След което се завъртя рязко и удари мъжа вляво с лакът, завъртя се отново и удари мъжа вдясно със същия лакът, който вече се движеше в обратната посока. Гравитацията и гранитът свършиха останалото. Тримата полетяха назад, костите им изтракаха по стълбището, главите им изкънтяха. Един от тях изглеждаше в по-добро състояние. Още мърдаше. Затова Ричър слезе и го изрита в главата. Само веднъж. Не съществува по-малко число от единицата. То е абсолютният минимум. Изрита го веднъж, но силно. За да го откаже от намерението му да се изправи.

В този момент вратата се отвори и в библиотеката влезе Бренда Еймъс.