Ли Чайлд - Минало време

Представи си баща си как пълзи по пода. А може би не. Може би е седял кротко в някой ъгъл и е гледал през прозореца. Към безкрайното небе.

Баща ви е постъпил в морската пехота на седемнайсет , бе казал Картър Карингтън. Трябва да е имал причина.

Ричър стоя неподвижно още няколко минути, после реши да се сбогува с това място. Обърна се и тръгна по обратния път. Излезе от кухнята, прекоси коридора, мина покрай дърветата, напусна фоайето и се озова на улицата.

Не видя никого. Не усети нищо освен мир, тишина, спокойствие. Тръгна по улицата. Спря пред училището. Улицата правеше лек завой пред църквата. Ако не бяха дърветата, израснали през последните шейсет години, гледката можеше да се нарече панорамна. Човек, застанал на това място, би видял безкрайно небе. Нищо чудно от тук да бяха наблюдавали птиците. От тук да бяха видели онзи мишелов. Може би бинокълът беше на училището. Подарък от властите. Който не биваше да бъде изнасян от училището. Или пък някой благоразположен учител бе попаднал на него в магазин за употребявани вещи и го бе купил за долар-два.

Ричър продължи напред. Подмина църквата. Стигна до оградата. Границата, където свършваше Райънтаун. Пред него се простираше овощната градина. Където някога бе имало път. От паркираното субару го деляха стотина метра по права линия. Колата продължаваше да го чака. Виждаше се отлично в далечината. Между Ричър и нея се намираха само две точки, които привличаха внимание. По-далечната бе самият Бърк. Той стоеше в тясното пространство между багажника на субаруто и оградата, подскачаше нагоре-надолу и размахваше ръце. По-близката се намираше на петдесетина метра. По средата на ябълковата градина, точно на пътя, присвоен някога от предишния й собственик, се бяха строили петима мъже.

Високо в небето продължаваше да се рее ястреб.

Ричър прескочи оградата. Остави покрития с мъх лабиринт от израснали на воля храсти зад гърба си и тръгна между подредените в стройни редици добре подрязани еднакви на вид дървета. Петимата мъже пред него не помръднаха. Стояха рамо до рамо, но телата им не се докосваха. Приличаха на мъжки хор, който всеки момент се кани да започне своето представление. Приличаха на някой от онези акапелни бръснарски квартети. С тази разлика, че тук имаше един допълнителен член. Така се получаваше квинтет с един алт, два тенора, един баритон и един бас. В такъв случай басът би трябвало да стои в средата. Именно мъжът в средата беше по-едър от останалите. Ричър беше сигурен, че не го е виждал преди. Същото се отнасяше и за по-възрастния мъж, застанал от дясната страна на едрия тип. Представител на средното поколение. Джинсите му бяха по-хубави, ризата му — по-чиста, косата му сребрееше. Останалите трима бяха същите от предишната вечер. Минус онзи пострадалия. Едри яки типове, които обаче не са служили в армията, не са лежали в затвора, не са обучавани от „Мосад“.

Ричър продължи напред. Те не помръднаха.

В далечината зад тях Бърк продължаваше да подскача и да маха с ръце. Ричър не беше сигурен защо. Ако това беше предупреждение, то определено беше закъсняло. Въпрос на линейна геометрия. Защото Ричър щеше да види проблема, преди да види предупреждението. В такъв случай то беше безполезно. Дали пък Бърк не се опитваше да му даде тактически съвет? Направи това, направи онова. Ричър обаче не можеше да разбере този странен семафор. Имаше чувството, че е напълно излишен. Не се съмняваше, че човек като Бърк притежава многобройни и разнообразни умения, но уличният бой определено не беше сред тях. Поне досега.

Дали не беше превъзбуден от нещо?

Ричър продължи напред.

Мъжът в центъра на редицата беше висок и широкоплещест, с формата на артилерийски снаряд. Имаше малка глава, разположена върху дебел врат, с поне десет сантиметра по-широк от слепоочията му. Раменете му се спускаха надолу, гладко и стръмно като на морско създание. Имаше огромен като бъчва гръден кош, на фона на който краката и ръцете му изглеждаха прекалено къси. Но мъжът беше млад, здрав и силен.

Борец, помисли си Ричър. Може някога да е бил звездата на отбора в гимназията. А после и на колежа. А сега береше ябълки. Нямаше ли професионална лига, в която да преминават борците от колежите? Дори да имаше, той определено не се бе класирал за нея. Очевидно беше. Но въпреки това си оставаше едър и силен.

Оставаха двайсет метра. Мъжете не помръдваха.

Борецът гледаше право пред себе си. Черните му очички бяха разположени дълбоко в малката му глава. И не гледаха особено изразително. Погледът му беше по-скоро пасивен и безучастен. Може би това обясняваше липсата му на успех в света след колежа. Жалко за него. Защото щеше да преживее ново разочарование. Очевидно го бяха предупредили. Бяха го повикали като резерва. Следователно е знаел в какво се забърква. Имал е възможност да откаже.