Ли Чайлд - Минало време

— Но помните кое дете кога е боледувало.

— Само защото хората го обсъждаха непрекъснато. Беше нещо като окръжен информационен бюлетин, който слушахме всяка сутрин. Този пипнал това, онзи се разболял от онова. Хората се страхуваха. Върлуваше полиомиелит. По онова време децата умираха от такива болести. Затова трябваше да знаем от кого да се пазим. Или другите да стоят далече от нас. Разболееш ли се от рубеола — по онова време й викаха немска шарка, — можеш да играеш само с момичетата. Асфалтираха ли някое шосе, пращаха те да дишаш катран. Смяташе се, че той предпазва от туберкулоза. Затова помня кой от какво боледуваше. Хората се бяха побъркали на тази тема.

— Стан Ричър боледуваше ли?

Господин Мортимър вдигна същата крива и костелива ръка. Отново в знак на предупреждение.

— Името му никога не се появи във въпросния бюлетин — заяви той. — Поне доколкото си спомням. Но, честно казано, нямам представа кой кой беше. Всички имаха братовчеди и прекарваха дните си на открито. И всички се криеха по домовете си, когато имаха неприятности. В останалото време онова място беше като Аврамов дом. Искам да кажа, че имаше голямо текучество. Непрекъснато идваха и си отиваха разни хора, особено деца. Но си спомням господин Ричър. Работеше в леярната. Той беше добре известна личност. Част от постоянното присъствие. Но не бих се заклел пред съда, че знам кое от хлапетата беше негово. Всички изглеждахме еднакво. А никога не се знаеше кой къде живее. Всички излизаха от външната врата на една и съща сграда, в която имаше четири апартамента. От сградата, в която живееше Ричър. Бяха девет хлапета, мисля… Или най-малкото осем. Едно от тях играеше добре бейзбол. Чух, че стигнало до полупрофесионално ниво в Калифорния. Да не би това да е баща ти?

— Баща ми е обичал да наблюдава птиците.

Мортимър се замисли. Бледите му старчески очи промениха фокуса си, сякаш се върнаха години назад. След малко се усмихна тъжно и замислено. Сякаш разсъждаваше върху превратностите на живота.

— Знаеш ли — каза той, — съвсем бях забравил за любителите орнитолози. Колко странно, че ти се сети за тях, а не аз. Сигурно имаш отлична памет.

— Не е въпрос на памет — призна Ричър. — Научих го много по-късно. Предполагам, че е започнал съвсем малък. Знам, че на шестнайсетгодишна възраст вече е членувал в клуба на орнитолозите любители. Но вие използвахте множествено число. Повече от едно хлапе ли е обичало да наблюдава птиците?

— Бяха две — отвърна Мортимър.

— Кои по-точно?

— Останах с впечатлението, че едното беше нечий братовчед и не беше там през цялото време, но другото живееше именно в Райънтаун. Голяма част от времето си прекарваха заедно. Бяха нещо като най-добри приятели. По думите ти съдя, че единият е бил Стан Ричър. Спомням си ги. Трябва да призная, че превръщаха наблюдаването на птици в доста вълнуващо преживяване. Честно казано, когато се запознах с тях, бях готов да ги обявя за лигльовци или женчовци, но предполагам, че след това щях да се нуждая от цяла армия, за да се спася, защото не бях виждал момчета да се бият по-добре от тях. Освен това запалиха всички ни по птиците и с радост ни отстъпваха бинокъла си, за да ги наблюдаваме. Често следяхме хищни птици. Веднъж дори видях един орел да сграбчва нещо с размерите на кученце.

— Стан е имал бинокъл?

— Едното момче имаше. Но не съм сигурен кой от тях беше Стан.

— Предполагам, че онзи, който е живеел там през цялото време.

— И за това не съм сигурен. Ходех в Райънтаун само от време на време. Понякога единият отсъстваше, понякога другият. Или и двамата едновременно. Все някой липсваше. Пращаха го някъде, за да се храни по-добре, за да избегне епидемия или за да прекара ваканцията. Един идваше, друг си отиваше. И така непрекъснато.

— Чудя се как е могъл да си позволи бинокъл. В тези трудни времена.

— Предполагам, че е бил краден.

— Има ли конкретна причина да мислите така?

— Не искам да те обидя… — каза Мортимър.

— Не се обиждам.

— Бяхме свестни деца. Никога не бихме откраднали от магазина например. Но и не задавахме прекалено много въпроси. Особено ако някой от нас намереше нещо или се сдобиеше с него по друг начин. Нямахме възможност да си купим каквото и да било. А може да сме го заподозрели в нещо заради баща му. Който и от двамата да беше Стан. Смятахме господин Ричър за опасен тип. Нищо чудно това отношение да се е пренесло и върху сина му. Макар да не знам кой всъщност беше Стан. Предполагам, че това е резултат от клюките, които се носеха по онова време. Все пак аз бях само гост.