Ли Чайлд - Минало време

— И ще се появи навреме?

— Същият отговор.

— Ами ако не дойде? Ще останеш тук цял ден. Вече обещах на Шоу да не го допусна.

Ричър кимна.

— Не искам да те злепоставя — отвърна той. — И се извинявам, ако вече съм го направил. Ще чакам моя човек трийсет минути. Не се ли появи до десет, можеш лично да ме откараш извън града. Устройва ли те?

— А после какво?

— После Шоу остава доволен. Ще се намирам извън неговата юрисдикция.

— Юрисдикцията е просто една линия, прокарана по картата. Лесно могат да те проследят. Електротехниците обикалят навсякъде. Както и водопроводчиците. И доставчиците от цветарските магазини.

— Но поне ще прехвърля проблема от градската на окръжната полиция.

— На твой риск, предполагам.

— Не, рискът е за електротехника. Той ще бъде проблем за тях, не аз. Освен това какъв избор имам? Не мога да го изпратя обратно в Бостън, след като го потупам по гърба и го черпя шоколадче. Не и при тези обстоятелства. Не искам онези хора да останат с погрешно впечатление.

— Ще изпратят някой друг. Дори двама.

— Но това отново ще бъде проблем на окръжната полиция, а не на градската.

— Не бива да оставаш тук.

— И аз не искам — отвърна Ричър. — Повярвай ми. Не обичам да се застоявам. Но от друга страна, не обичам и да ме гонят отнякъде. Особено хора, които възнамеряват да ме хвърлят от висока сграда. Между другото, струва ми се доста амбициозен план. Прекалено самоуверени са. Сякаш съм твърде незначителен за тях.

— Не позволявай на егото да замъгли здравия разум.

— Това се е случило с всеки генерал в историята на тази страна.

— Но ти не си генерал. Не допускай същата грешка.

— Няма — обеща Ричър. — Защото се съмнявам, че ще получа тази възможност. Съмнявам се, че пътищата ни ще се пресекат. Ще си тръгна след ден. Най-много два. Хлапето ще се оправи. Всички ще забравят за случилото още преди празниците. Животът ще продължи. А през това време се надявам да съм пристигнал на някое по-топло място.

Еймъс не отговори.

Вратата на кабинета й се открехна онова. В процепа се появи същата глава и каза:

— Черният крайслер обикаля безцелно из центъра и до момента спазва всички правила на пътното движение. Нашата патрулка го следва неотклонно.

Главата изчезна и вратата се затвори.

— Примамка — каза Ричър.

— Кога ще пристигне другият играч?

Ричър не отговори.

Вторият гост пристигна по съвсем различен начин. Посрещането му изискваше повече усилия. Питър се качи в мерцедеса си и отиде до малко летище близо до Манчестър. Там не кацаха дори корпоративни самолети. Само любители. Нямаше нито кула, нито дневник на полетите, нито каквато и да било документация. Питър паркира до оградата в края на пистата. Зачака със свалени прозорци.

Пет минути по-късно чу в далечината характерното боботене на витлов самолет. В бледото утринно небе просветнаха отблясъци. Във въздуха подскачаше двумоторна чесна, лека като перце, понесено от поривите на вятъра. Снижи се, кацна и мигом намали скоростта по отъпканата неравна пръст на пистата. Приличаше на неспокойна птица, която издаваше силен шум. Питър присветна с фаровете и самолетът се насочи към него.

Беше въздушно такси от Сиракюз, щата Ню Йорк. Бе наето от куха корпорация, притежавана от десет други. Превози един-единствен пътник, чиято шофьорска книжка, издадена в Илинойс, го представяше като Хоган. Той бе долетял в Сиракюз няколко минути по-рано на борда на луксозен частен самолет от Хюстън, Тексас, нает от друга куха корпорация, притежавана от десет други. Самолетът трябваше да превози пътник с калифорнийска шофьорска книжка, издадена на човек с фамилия Хърихейн. И двете шофьорски книжки бяха фалшиви. Освен това никой нямаше представа откъде е дошъл въпросният пътник, преди да се появи в Хюстън.

Той слезе от самолета и Питър му помогна да качи багажа си в мерцедеса. Три сака и два куфара. Парите са в някой сак, предположи Питър. Неговата вноска. Който тежеше доста, дори банкнотите да бяха стотачки.

Самолетът описа полукръг, ускори по пистата, но вече в обратната посока и се издигна във въздуха. Питър излезе през портала и потегли по черните пътища, които водеха към мотела. Новодошлият седеше до него на предната седалка. Изглеждаше възбуден. Дори се потеше леко. Искаше да каже нещо. Питър не се съмняваше. Но спътникът му се сдържаше. Поне в началото. Не проронваше нито дума, а се взираше през предния прозорец и се поклащаше едва забележимо, понякога напред-назад, понякога наляво-надясно.