Ли Чайлд - Минало време

— Да или не?

— На косъм сте от ареста — заяви хлапето в полицейска униформа, умно, бдително и решително.

И самоуверено. Непоколебимо в правотата на закона, на своите заповеди, на своите шефове.

Щастливи дни.

Ричър не би отказал чаша кафе. Но от кафето във фоайето на къщата за гости го деляха цели три часа. Докато в полицейското управление винаги има кафе.

— Не е необходимо да ме арестувате — каза той. — Ще седна в колата ви по собствена воля. Но отпред. Наречете го правило.

Двамата се качиха отпред. Колата потегли със същата скорост, с която Ричър я бе слушал да се движи в далечината — бавно и решително. Дейвисън довърши съвестно нощната си обиколка, като продължи да оглежда внимателно улиците. Пространството, с което разполагаше Ричър, бе ограничено от всевъзможно оборудване, разположено по арматурното табло и централната конзола. Имаше лаптоп, монтиран на въртяща се поставка, и множество отделения за по-дребно оборудване. Винилът на таблото искреше от чистота. Купето бе изпълнено с мирис на нова пластмаса и текстил. Колата вероятно бе на един месец.

Когато приключи с обиколката, Дейвисън зави по една от преките зад кметството и пое по широка улица, за която Ричър вече знаеше, че води към полицейското управление. Право напред. Около осемстотин метра. Дейвисън увеличи леко скоростта. С определено самочувствие. И самодоволство. Властелинът на нощната вселена. Спря точно пред входа на полицейското управление. Излезе от колата. Ричър го последва. Двамата влязоха вътре заедно. Дейвисън обясни ситуацията на дежурния. Който не беше сигурен какво трябва да направи.

— Трябва ли да го заключа до девет и половина? — попита той.

Дейвисън се обърна към Ричър.

— Трябва ли? — попита патрулният полицай.

— Не е необходимо.

— Сигурен ли сте?

— Аз също не искам да се случи нещо лошо. Искам само чаша кафе.

Дейвисън се обърна към дежурния:

— Намери му свободна стая, в която да изчака, и му донеси кафе.

Двойните врати пред тях се отвориха и във фоайето влезе Бренда Еймъс.

— Ще използваме моя кабинет — обяви тя.

Първият гост пристигна още преди изгрев-слънце. Беше редовен клиент. Живееше в най-северната част на Мейн, в дървена къща, разположена сред стотици километри гори, негова собственост до последния квадратен метър. Както обикновено, шофираше само през нощта. Колата му бе очукано волво комби, на което никой не би обърнал внимание, но за всеки случай снабдено с фалшиви номера от Върмонт, които местното управление никога не бе издавало. Телефонът му подсказваше накъде да завие, но той, разбира се, отлично помнеше как се стига до това място. Беше запаметил маршрута още при първото си идване тук. А и как можеше да го забрави? Разпозна отклонението, напукания асфалт, дебелия гумен кабел. Който задействаше звънец някъде, за да предупреди за пристигането на гости.

Посрещна го само Марк. На рецепцията на мотела. От останалите нямаше и следа. Вероятно наблюдават охранителните камери, предположи новодошлият. Надяваше се да е така. Марк му предложи стая № 3 и той прие. Марк го проследи с поглед, докато паркираше комбито. Проследи го и докато внасяше багажа си вътре. Сигурно се пита в кой сак нося парите му, предположи новодошлият. Остави нещата си до гардероба и излезе навън. Обгърна го мек влажен воал от мъглив нощен въздух. Новодошлият не можа да се сдържи. Промъкна се по дъсчената алея, мина покрай стая № 4, а после и покрай № 5. Мина и покрай повредената хонда. Ниско приведен черен силует на фона на лунната светлина. Пристъпи към паркинга и заобиколи, за да огледа стая № 10 от разстояние. От пръв поглед. Беше заета. Същото гласеше и имейлът. Но в момента бе потънала в тишина и тъмнина. Щората на прозореца беше спусната. Не се виждаше светлина. Не се чуваше звук. Нищо не се случваше.

Новодошлият постоя така в продължение на минута, след което се върна в стая № 3.

Ричър си наля кафе от каната в дежурната стая, след което Еймъс го отведе в кабинета си. Изглеждаше същият както и миналия път. Стара сграда, ново съдържание. Бюрото, столовете, шкафовете, компютърът.

— Помолих те да не излизаш от стаята си и да не се излагаш на опасност, за бога! — избухна тя.

— Нещо ме събуди — отвърна Ричър.

— Съществува ли закон, който да изисква от теб да станеш и да излезеш навън веднага щом се събудиш?

— Понякога.

— Можеха да пристигнат точно в този момент.

— Именно. Затова реших да ги посрещна облечен, с панталон. Излязох да огледам. Но не видях нищо освен патрулен полицай Дейвисън. Така станах свидетел на образцовото му дежурство. Нямам нищо против това. Дори се радвам на възможността да почакам тук. Всичко е наред. Съжалявам само, че са те събудили толкова рано.