Ли Чайлд - Минало време

Ричър се събуди в три часа и една минута сутринта. По абсолютно същия начин. Беше като клише от евтин филм. Сепна се и изведнъж се оказа буден. За един миг. Сякаш бе натиснал някакъв ключ.

Поради същата причина. Беше чул звук. Който не се повтори. Нищо.

Той стана гол от леглото, отиде до прозореца и огледа задната уличка. Нищо. Никаква следа от енот, от призрачния силует на койот или улично куче. Тиха нощ. Но очевидно не съвсем. И то отново в три часа и една минута сутринта. Ричър се съмняваше, че сервитьорката от онзи коктейл бар е отишла на работа тази вечер. Или вече бе уволнена, или се страхуваше от отмъщение. Ако пък бе започнала работа в друго заведение, едва ли щеше да се прибере по същото време. Освен това хлапето не би могло да я причаква пред дома й по това време. То лежеше в болница. А и уличката, на която живееше сервитьорката, се намираше на повече от четири преки от тук. И то по диагонал, което означаваше, че между тях има доста сгради. С други думи, домът й се намираше извън радиуса. Не беше достатъчно близо, за да може Ричър да чуе вик.

Следователно часът беше съвпадение. В главата му прозвуча гласът на Еймъс:

Ще мобилизират силите си преди полунощ. Ще пристигнат тук сутринта. Разстоянието не е голямо.

Беше ли сутрин? Строго погледнато, предположи Ричър. Представи си полунощен Бостън. Автомобил, който профучава по улиците и изчезва в мрака. Възможно ли бе да стигне до Лакония след три часа и една минута? Без проблем. Времето бе достатъчно, за да отиде и да се върне. Представи си как онзи тип от Бостън, когото семейството на хлапето бе изпратило в Лакония, обикаля из градчето бавно, без да бърза, за да опознае терена, вероятно и за да попита съдържателя на някоя къща за гости тук или на някоя закусвалня там дали случайно не са виждали едър тип с ожулена ръка. Представи си го как се извинява, когато получава отрицателен отговор, и пъха петдесетачка в предното джобче на ризата на своя събеседник и продължава нататък, качва се в колата и отива до следващото място. Така рано или късно ще попадне на човек, който ще му отвърне: „Разбира се, ще го намерите на последния етаж, стаята в дъното“.

Ричър извади панталона си изпод матрака и го обу. Закопча ризата и завърза връзките на обувките си. Взе четката си за зъби от чашата в банята и я пъхна в джоба си. Беше готов да си тръгне.

Той слезе по стълбите и се озова във фоайето. До закуска оставаха три часа. Пристъпи към входната врата и се ослуша. Не чу нищо. Излезе навън. Чу преминаването на автомобил в далечината, но не го видя. Отиде до ъгъла. Отново нищо. Но чу автомобила. Същият звук, но дошъл от различно място. Първо отдалече, след което започна да се приближава. Сякаш шофьорът бе направил обратен завой в съседната пряка.

Сякаш обикаляше безцелно. Въртеше се из малките улички и стесняваше радиуса.

Ричър измина пеша четирите преки, които го отделяха от уличката между магазина за чанти и магазина за обувки. Там живееше свидетелката. Но мястото бе потънало в тишина. Не се виждаше жива душа. Цареше пълно спокойствие. Тъмни прозорци, лека мъгла и тишина.

Отново чу колата. Тихото съскане на гумите по асфалта, приглушеното боботене на двигателя, подрусването в резултат на дупка на пътя. Три преки, прецени Ричър. Без пряка видимост. Шофьорът направи остър завой по една от съседните улички.

Ричър тръгна обратно към къщата за гости. Крачеше под конусите жълтеникава светлина, които уличните лампи хвърляха. Спря веднъж в сенките и се ослуша. Продължаваше да чува колата. Която се движеше съвсем бавно. Все така на три преки от него. От време на време завиваше надясно и описваше кръг след кръг.

Ричър продължи да върви. Колата се приближи с една пряка. Направи нов завой вдясно. Сега се намираше само на две преки от него. Продължаваше да се върти в кръг. И да описва огромна спирала по уличната мрежа на градчето. Модел на поведение, който издаваше, че шофьорът търси нещо. Но не бърза. Което не доказваше нищо. Напълно възможно бе в града да има цял футболен отбор от едри типове с ожулени ръце и тази бавна спирала можеше да пропусне всеки един от тях. Откриването на някой от тях беше въпрос на чиста случайност.

Следователно не ставаше въпрос за издирване. Засега. А за спокойно и хладнокръвно опипване на почвата. Още беше рано. Логично бе да предположи, че хората, срещу които е изправен, ще проявят известен професионализъм. И ще извършат необходимата подготовка. Ще планират маршрута си за изтегляне. Ще отбележат трудните завои. Ще огледат страничните улички, ще преценят ширината им и ще проверят накъде водят.