Ли Чайлд - Минало време

Той излезе навън, зави надясно и тръгна по обратния път. Мракът определено се бе сгъстил, а улиците бяха опустели. Почти не се виждаха автомобили. Нито пък минувачи. Магазините бяха затворени. Зад гърба му се появи кола, която го подмина и продължи направо. Движеше се по-бавно, отколкото на шофьора му се искаше, но това е обичайно за нощния трафик в градовете по света. Няма за какво да се притесняваш, нашепваше рептилоидната част от мозъка на Ричър, след като бе изчислила всички възможни данни за скоростта и посоката на автомобила, намеренията и логиката в действията на водача и бе стигнала до извода, че всичко е в рамките на нормалното.

И тогава Ричър видя нещо, което не беше.

Фарове, които се приближаваха към него. На стотина метра. Огромни, ослепителни, разположени нависоко и нашироко. А това означаваше голям автомобил. Който се движи по средата на улицата. И то бавно. В главата на Ричър светна червена лампичка. Скоростта на автомобила определено беше необичайна. Не се вписваше в контекста. Ричър можеше да я определи като предпазливо пълзене, дори още по-бавно, сякаш мислите на шофьора бяха насочени другаде. Би могло да се предположи, че човекът разговаря по мобилния си телефон, но Ричър беше убеден, че шофьорът се оглежда. Търси нещо. Затова кара по средата на улицата. Затова е включил дългите светлини. За да следи и двата тротоара едновременно.

Какво ли търсеше? Или кого?

Автомобилът определено беше голям. Полицейски патрул може би. Ченгетата имаха право да карат бавно по средата на улицата. Имаха право да търсят каквото си искат или когото си искат.

Светлината на фаровете го прикова на място. Обля го от главата до петите с ослепително синкаво сияние, след което го подмина и Ричър се озова в сумрачен свят, полусив от мрака, полусветъл от отражението на фаровете във вечерната мъгла. Обърна се и видя пикап, висок и лъскав, много дълъг, с двойна кабина, голямо корито и огромни алуминиеви джанти, които се въртяха бавно-бавно.

По-интересно бе това, което се случваше вътре.

В кабината бе настъпила радостна експлозия, сякаш някой току-що бе спечелил джакпота в казино. Сякаш невъзможното се бе случило. Пет лица се извърнаха към Ричър. Пет чифта очи се впериха в него. Пет усти зейнаха отворени. Една от тях се движеше.

— Това е той — казваше тя.

Мъжът, чиято уста се движеше, беше бащата от ябълковата градина.

Мъжът от ябълковата градина седеше точно зад шофьора. А това не беше място, на което един лидер би избрал да седне. Не говореше за авторитет както мястото до шофьора. Вероятно мъжът се възприемаше по-скоро като обикновен войник. Наравно с останалите. Което беше окуражаващ признак. Защото в много случаи свидетелстваше за ниска самооценка. Или поне под средното ниво. А когато застанеш срещу някого, винаги е добре да знаеш, че можеш да се справиш с него.

Останалите четирима бяха с едно поколение по-млади. Приличаха на хлапето от ябълковата градина. Също толкова високи, също толкова мускулести, също толкова загорели. Но по-бедни. Бяха имали други бащи и дядовци. Такъв е животът. Несправедлив. Но изглеждаха изпълнени с ентусиазъм. Горяха от желание да помогнат. Наближаваше време за беритба. Нищо чудно да се нуждаеха от нови обувки.

Пикапът спря със скърцане и четирите врати се отвориха една след друга. На улицата изскочиха четирима мъже. Тежките им обувки затопуркаха по асфалта. Последните двама заобиколиха предния капак и се присъединиха към останалите трима. По-възрастният застана в средата. Всичките изглеждаха призрачносиви в сумрака.

Приличаха на избелял плакат на стар черно-бял филм. Някаква сантиментална история. Може би майката бе починала рано и старецът ги бе отгледал съвсем сам. И сега те искаха да му се отблагодарят. Или сега за пръв път разединеното семейство се обединяваше, изправено срещу страховита външна заплаха. Трогателна сцена. И те бяха актьорите.

Ричър се сети за Бренда Еймъс.

Не искаме проблеми в града.

Тя обаче имаше предвид случайните минувачи. В случая едва ли щеше да има невинни жертви. Улицата беше пуста. Никой не размахваше оръжие. Никой не предприемаше нищо. Поне за момента. Засега само се измерваха с погледи. И позираха. Ричър предполагаше, че и той прави същото. Играеше роля, която го представяше спокоен и безгрижен, почти усмихнат, но не съвсем, сякаш току-що бе открил някоя досадна дреболия, за която трябва да се погрижи, преди този иначе прекрасен ден да си отиде.