Ли Чайлд - Минало време

Той обаче беше длъжник на Еймъс. Можеше да я постави в неудобно положение. Няма да излизаш от стаята си, за да не те види някой. Но можеше ли да си позволи да продължи да обикаля улиците?

В крайна сметка съдбата взе решение вместо него. Поради някаква причина Елизабет Касъл изведнъж вдигна глава. И го видя. В знак на изненада устните й се разтеглиха във формата на буквата „О“, заменена мигом от усмивка, която изглеждаше напълно искрена. Тя му махна с ръка, първо като енергичен поздрав, а после като покана да се присъедини към тях.

Ричър влезе в бистрото. В този момент следваше пътя на най-малкото съпротивление. Прекоси помещението. Карингтън се изправи, за да се здрависа с него, което бе леко старомодна проява на любезност. Елизабет Касъл се пресегна и придърпа трети стол. Карингтън го посочи като оберкелнер и каза:

— Моля.

Ричър седна с гръб към вратата и лице към стената. Пътят на най-малкото съпротивление.

— Не искам да ви съсипя вечерта — каза той.

— Не говорете глупости — отвърна Елизабет Касъл.

— В такъв случай поздравления. И за двамата.

— За какво?

— За втората ви среща.

— Всъщност четвърта — поправи го тя.

— Наистина ли?

— Снощи вечеряхме заедно, тази сутрин пихме кафе, после обядвахме, а сега отново вечеряме. Именно вашите думи ни събраха заедно. Толкова се радвам, че минахте оттук. Приемам го за поличба.

— Това не ми звучи добре.

— В добрия смисъл на думата.

— Добра поличба — уточни Карингтън.

— Открих Райънтаун — каза Ричър. — Всичко съвпада с данните от преброяването. Във формуляра пише, че дядо ми е работил в леярната, а посоченият адрес се намира точно срещу нея. Тя е затворила врати за известно време, което обяснява защо той е бил назначен в окръжното пътно управление. Предполагам, че се е върнал на старата си длъжност, когато леярната е подновила производството. Не си направих труда да проверя следващото преброяване. По това време баща ми вече е бил напуснал дома си.

Карингтън кимна и замълча по начин, който Ричър възприе като преднамерен и неохотен, сякаш искаше да каже много неща, но нямаше да го направи, за да не наруши добрия тон.

— Какво има? — попита Ричър.

— Нищо.

— Не ви вярвам.

— Е, има нещо.

— И какво е то?

— Тъкмо го обсъждахме…

— По време на романтична среща?

— Излизаме заедно само благодарение на вас. Разбира се, че ще го обсъдим. Цял живот ще обсъждаме вашия случай. За нас той е изпълнен със сантиментална стойност.

— И какво по-точно обсъждахте?

— Не сме сигурни — призна Карингтън. — Малко е неудобно. Не можем да го формулираме точно. Прегледахме оригиналните документи. И двете преброявания са проведени както трябва. Но когато човек работи продължително време в тази област, развива шесто чувство. Започва да вижда определени модели. Разпознава кои преброители са били по-старателни и кои — по-немарливи. Открива грешки. Открива лъжи. Най-вече относно грамотността на мъжете и възрастта на жените.

— И вие сте открили проблем в документите?

— Не — отвърна Карингтън. — Те са безупречни. Перфектни. Едни от най-добрите, които някога съм виждал. Преброяването през хиляда деветстотин и четирийсета година се смята за образцово. Затова сме склонни да повярваме на всяка една дума.

— В такъв случай не виждам основания за съмнение.

— Както споменах, човек развива шесто чувство. Потапя се в един друг свят, докосва се до други хора. Слива се с тях с помощта на документите. С тази разлика, че той знае какво ще се случи впоследствие, а те не знаят. Наблюдава събитията от известна дистанция. Или просто знае как ще свърши филмът. Затова започва да мисли като тях, забелязва онези, които — както ще покаже бъдещето — са постъпили мъдро или безразсъдно.

— И?

— Нещо не е наред в историята, която ми разказахте.

— Но не и в документите?

— Нещо друго е.

— Но не знаете какво.

— Не мога да го определя.

В този момент се появи сервитьорката, взе поръчките им и разговорът продължи в съвсем друга посока. Ричър не засегна повече темата с преброяването. Не искаше да им разваля вечерта. Предпочиташе да ги остави да си говорят за каквото им се иска и да се включва, когато е възможно.

Ричър си взе само основно, изяде го и се накани да си тръгва. Искаше да ги остави да се насладят на десерта си. Това беше най-малкото, което можеше да направи. Те не възразиха. Той ги накара да вземат двайсетте долара, които предложи. Отвърнаха му, че са твърде много. Но Ричър ги помоли да предадат на сервитьорката да задържи рестото.