Ли Чайлд - Минало време

— Току-що вдигнахме щората им.

— Оставете я — каза Марк. — Той няма да дойде.

— Могат да подадат сигнал за помощ.

— Наблюдавайте пътя, ослушвайте се за звънеца.

— Защо да го правим, ако смяташ, че няма да дойде?

— Защото някой друг може да го направи. Който и да било. Трябва да проявим максимална бдителност. Защото така ще спечелим големите пари, момчета. Вниманието към детайлите днес ще ни се отплати с лихвите утре.

Стивън превключи два от мониторите и на тях се появи краят на пътя, който излизаше между дърветата — на единия отблизо, на другия под широк ъгъл. Нищо не помръдваше.

Ричър послуша Еймъс. Върна се в стаята си и не си подаде носа навън целия следобед. Никой не го видя. Което беше добре. Вечерята обаче можеше да се окаже проблем. Беше се настанил в приятна малка къща за гости, която не предлагаше обслужване по стаите. В нея нямаше никаква храна освен може би някое кексче за закуска. Безплатно, във фоайето.

Но не сега, а чак след дванайсет часа. Най-рано. А по-вероятно — четиринайсет. Човек можеше да умре от глад за това време.

Ричър погледна през прозореца, което си бе чиста загуба на време, защото не видя нищо освен задната уличка. Той обаче знаеше, че мястото, където предлагат храна през целия ден, се намира само на една пряка от тук. Кой ще го види, ако отиде там? Най-много двама-трима случайни минувачи по тази малка уличка в центъра на градче като Лакония. И по залез-слънце. Плюс клиентите на заведението. И персоналът. Който вече го бе виждал веднъж. На обед. А това не беше добре. Защото някоя сервитьорка можеше да каже: „Да, често се отбива при нас. Редовен клиент ни е“. Което щеше да сведе радиуса на търсене до най-близките улички. Най-логичното място бе именно малката къща с избеляла фасада. Не можеше да има никакво съмнение. Хората, които го търсеха, щяха да решат, че непременно трябва да се отбият там. Вероятно рано сутринта, преди още да е станал от леглото.

А това не беше добре.

Налагаше се да потърси някое заведение по-далече от къщата за гости. Ричър извърна поглед от прозореца и извика в съзнанието си картата на града, която бе запаметил. Първото място, където беше спал, кметството, окръжната администрация, полицейското управление, всички магазини и заведения между тях, местата, където бе обядвал, вечерял, пил кафе, разглеждал витрините с кожени чанти и кухненски принадлежности. Искаше да вечеря в заведение, което не бе посещавал до този момент. Смяташе, че да го видят два пъти на едно място е десет пъти по-лошо, отколкото да го видят някъде само веднъж. Това беше едно от правилата му. Винаги е по-добре да си непознатият, който се появява за пръв път. Спомни си едно бистро с тясна фасада и един-единствен прозорец, закрит до половината с пердета. Лампите вътре бяха с онези старомодни електрически крушки с широки нажежаеми жички. Вероятно персоналът бе малък. Клиентелата също. Подобно място предлагаше повече дискретност. Бе минал покрай него, без да влиза вътре. Намираше се на шест преки от къщата за гости. Или на седем. Идеално, защото така можеше да върви на зигзаг по страничните преки, които би трябвало да бъдат по-безлюдни.

Да, този план изглеждаше достатъчно сигурен.

Ричър слезе по стълбите, излезе навън и тръгна по улицата. Смрачаваше се. Беше запаметил добре картата на градчето. Само веднъж се поколеба накъде да продължи, но се оказа, че е направил верния избор. В далечината се появи бистрото. Оказа се на осем преки, а не на шест или седем. По-далече от очакваното. Което означаваше, че е прекарал повече време на открито. Преброи осемнайсет минувачи. Не всички погледнаха към него. Но все пак някои го направиха. Нито един от тях обаче не му се стори подозрителен. Бяха най-обикновени хора.

Той спря на тротоара пред бистрото, надигна се на пръсти и огледа помещението над пердето. Искаше да оцени ситуацията. Не беше придирчив към храната. Всичко в менюто го устройваше. Но предпочиташе ъглова маса, където да седне с гръб към стената, и малко клиенти, не прекалено много. Достатъчно, за да го обслужат бързо и да не го запомнят. Заведението му се стори подходящо. В задния ъгъл имаше свободна маса за двама. Сервитьорките бяха бързи и делови. Салонът бе пълен наполовина. Клиентите бяха шестима. Добре. Всъщност идеално. С изключение на обстоятелството, че двама от шестимата бяха Елизабет Касъл и Картър Карингтън.

Втора среща. Деликатен етап от развитието на една връзка. Ричър не искаше да им развали вечерта. Двамата щяха да се почувстват длъжни да го поканят на масата си. Отказът нямаше да му донесе никаква полза. Дори да седнеше на две маси от тях, щеше да се чувства изложен на погледите им. Цялата атмосфера щеше да му се стори странна, напрегната, изкуствена…