Ли Чайлд - Минало време

После си пожелаха „лека нощ“. Двамата се върнаха в стаята и заспаха. Пати обаче отново се събуди след четири часа. И отново разтревожена. Не се чувстваше добре и не знаеше причината. А може би я знаеше, но не искаше да си признае. Нищо чудно това да беше проблемът. Предположи, че дълбоко в себе си е ядосана, не, бясна на Шорти. Та нали това бе голямото им пътуване! Най-важната част от тайния им план! А той беше тръгнал с повредена кола! Толкова беше тъп! По-тъп дори от картофите, които отглеждаше! Защо не се бе сетил да я оправи навреме? Колко ли щеше да се охарчи за смяната на маслото и антифриза? Далеч по-малко от петдесетте долара, която щяха да платят за мотела. Самият мотел пък бе неприятно място, управлявано от неприятни хора. От друга страна обаче, Пати имаше чувството, че четиримата възпитани млади мъже, нещо като съвременни рицари в бляскава броня, се опитват да я спасят от производителя на картофи, оказал се прекалено глупав, за да провери колата си, преди да потегли по маршрут с дължина почти две хиляди километра. И още нещо! Въпросното пътуване бе в чужда страна! Да не говорим, че в багажника имаше нещо много, много ценно.

Глупак! Пати се нуждаеше от свеж въздух. Стана от леглото и отиде боса до вратата. Завъртя топката на дръжката и опря другата си ръка в рамката за равновесие. Надяваше се така да отвори безшумно вратата, защото не искаше да събуди Шорти. Предпочиташе да разговаря с него по-късно, тъй като в момента му бе много ядосана.

Вратата обаче заяде. Не помръдна дори на милиметър. Пати провери дали е отключена отвътре, завъртя топката първо в едната, после в другата посока, но без резултат. Вратата продължаваше да заяжда. Вероятно майсторите бяха повредили нещо по време на ремонта. Или пък се бе издула и деформирала от лятната жега.

Глупаво! Ужасно глупаво! Това бе единственият случай, когато можеше да има някаква полза от Шорти. Не беше особено едър, но пък бе доста силен. Сигурно от мъкненето на петдесеткилограмови чували с картофи. Но нима трябваше да го събуди и да го помоли за помощ? Как пък не! Пати се върна, легна до Шорти и впери поглед в тавана, който изглеждаше толкова гладък, лъскав и солиден.

Ричър се събуди отново в осем сутринта. През завесите проникваха ярки слънчеви лъчи. Във въздуха се носеха миниатюрни прашинки. Откъм улицата долитаха приглушени шумове. Автомобилният поток спря за миг, след което потегли отново. Вероятно в края на пряката имаше светофар. От време на време прозвучаваше клаксон, сякаш някой шофьор отпред се разсейваше и не забелязваше зелената светлина.

Ричър взе душ, измъкна панталона си изпод матрака, облече се и излезе да потърси закуска. Откри кафе и мъфини съвсем наблизо, които заситиха временно глада му за по-продължителното разузнаване, което предприе из квартала. Така попадна на заведение, което макар и обзаведено в нескопосана имитация на ретро стил — явно предлагаше вкусна и питателна храна. Ричър не разбираше смисъла от толкова натруфен интериор. Предположи, че основната идея е била създаването на съвременна версия на старите закусвални, в които някога се събирали дървосекачите, както и в предлагането на меню, съставено от любимите им ястия. Неизвестно защо, някой бе решил, че трябва да се сервират само пържени храни. Ричър знаеше от собствен опит, че дървосекачите се хранят с онова, с което се хранят всички хора, занимаващи се с тежък физически труд — т. е. ядат всичко. Той обаче нямаше принципни възражения срещу пържената храна, особено когато е поднесена в обилни порции, затова влезе вътре и се настани на една маса. Надяваше се да го обслужат бързо, все едно наистина бе дървосекач и разполагаше само с трийсет минути почивка, преди да отсече следващото си дърво.

Храната беше отлична, а сервитьорката редовно доливаше кафе в чашата му, затова Ричър остана повече от трийсет минути. Седеше на стола, гледаше през прозореца, наблюдаваше утринната суетня навън и изчакваше хората в костюми да стигнат до работните си места. Тогава стана, плати сметката си, като не пропусна да остави бакшиш, и измина двете преки, които бе огледал предишната вечер. Те щяха да го отведат към мястото, което бе определил за отправна точка на своето търсене. Това бе градската служба „Архиви“. Тя бе обозначена със собствена табелка на таблото пред тухлената административна сграда, която — ако се съдеше по архитектурата и възрастта й — някога бе приютявала местната съдебна палата. Нищо чудно съдът да продължава да заседава тук, помисли си Ричър.