Ли Чайлд - Минало време

Ричър не чу нито звук повече. Нямаше повторение. Той стана от леглото, пристъпи към вратата и се ослуша. Отново не чу нищо. Взе пухената възглавница и я долепи до шпионката. Никаква реакция. Никой не се опита да го простреля в окото. Ричър отвори вратата и се огледа. Не видя нищо. Само ярко осветен коридор, в който нямаше жива душа.

Той вдигна завесите и погледна през прозореца. Нищо. Улицата беше пуста. Потънала в мрак. И тишина. Ричър се върна в леглото, оправи възглавницата и заспа отново.

Пати Сандстром също се събуди в три часа и една минута. Беше спала четири часа, след което някаква подсъзнателна тревога я накара да отвори очи. Не се чувстваше добре. Дълбоко в себе си не изпитваше онова, което знаеше, че би трябвало да изпитва. Може би се притесняваше заради закъснението. В най-добрия случай щяха да пристигнат в града по обед на следващия ден. А това определено не бяха най-подходящите часове за търговия. Да не говорим за непредвидения разход от петдесет долара за стаята. А и ремонтът на колата щеше да погълне кой знае колко пари. Можеше да струва цяло състояние. Особено ако трябваше да поръчват части. Или да се приспособяват други, взети от различни автомобили. Колите бяха чудесно изобретение, но само до момента, в който не започнеха да се развалят. И все пак, след като приключиха на рецепцията, двигателят запали. Мъжът от мотела не изглеждаше особено разтревожен. Окуражи ги с жест. Но не ги придружи до стаята. Което беше добре, защото Пати не обичаше да я следват по петите, да й показват къде се намира ключът за осветлението или къде е банята, да оглеждат нещата й, да сервилничат в очакване на бакшиш. Мъжът от рецепцията не беше такъв.

Въпреки това Пати не се чувстваше комфортно. Нямаше представа каква е причината. Стаята бе приятна. И наистина бе току-що реновирана. Изцяло. До последния сантиметър. Мазилката беше нова, таванът, стените и корнизите бяха прясно боядисани, мокетът също беше нов. Нищо лъскаво, крещящо или луксозно. Най-обикновено освежаване на стаята — такава, каквато е била някога. Климатикът работеше добре. Телевизорът беше с плосък екран. На прозореца бе поставена скъпа дограма с два дебели стъклени панела с термоуплътнения и електрически щори. Не се налагаше човек да дърпа въженце или синджирче, за да ги затвори. Достатъчно бе да натисне едно копче. В това отношение не бяха пестени пари. Единственият недостатък беше, че прозорецът не се отваряше. А това можеше да се превърне в проблем в случай на пожар. Освен това Пати предпочиташе свежия нощен въздух. Но като цяло мястото изглеждаше съвсем прилично. Във всеки случай, по-добре от повечето хотели, които бе виждала. Може би дори си заслужаваше петдесетте долара.

Въпреки това Пати не се чувстваше комфортно. В стаята нямаше телефон, мобилният също нямаше сигнал, затова половин час по-късно двамата с Шорти отидоха до рецепцията с молба да използват телефона там и да си поръчат нещо за ядене. Може би пица. Мъжът се усмихна и отвърна с извинителна усмивка, че, за съжаление, мотелът се намира прекалено далече и местните ресторанти не извършват доставки до него. Никой няма да дойде. Повечето гости, предпочитат да отидат с колата си до някое заведение. Шорти кипна от яд. Този човек сякаш се опитваше да му каже, че повечето гости имат коли, които работят. Или пък му се подиграваше с тази своя извинителна усмивка. Но тогава мъжът се сети, че във фризера в къщата има пици. Защо не хапнете заедно с нас?

Беше странно преживяване. Събраха се в мрачната стара къща. Пати, Шорти, мъжът от рецепцията и още трима, съвсем като него. На една и съща възраст, едни и същи на вид. И сякаш бяха установили помежду си някаква невидима връзка. Приличаха на хора, натоварени с някаква мисия. Обща мисия. Изглеждаха напрегнати. След като поговориха малко, Пати стигна до извода, че всичките са инвеститори, вложили пари в някакво ново съвместно начинание. В мотела, предположи тя. Вероятно го бяха купили и се опитваха да го разработят. Във всеки случай, бяха много любезни, дружелюбни, приказливи. Мъжът от рецепцията се казваше Марк. Останалите бяха Робърт, Стивън и Питър. Задаваха интелигентни въпроси за живота в Сейнт Ленард. Проявиха интерес към пътуването им на юг. Шорти отново се ядоса. Имаше чувството, че му се подиграват, че го смятат за глупак, защото е тръгнал с повредена кола. Но онзи, който спомена, че поддържа атеветата — името му беше Питър, — заяви, че би направил същото. Защото би заложил на статистиката. Двигателят е работил толкова години. Защо да спре точно сега? Теорията на вероятностите предполага, че колата ще продължи да върви. Както винаги е правила до този момент.