Ли Чайлд: Минало време

Ричър вдигна палец.

Пикапът спря. Шофьорът, възрастен мъж с дълга бяла брада, се пресегна и свали прозореца откъм Ричър.

— Отивам в Лакония — каза той.

— Аз също — обясни Ричър.

— Добре. Качвай се.

Ричър се качи и вдигна прозореца. Старецът потегли и ускори бавно.

— Май стигнахме до момента, в който ще ми кажеш, че трябва да си купя нови гуми — заяви той.

— Мина ми през ума — призна Ричър.

— На моята възраст избягвам сериозните разходи. Защо ми е да инвестирам в бъдещето? Да не би да имам такова?

— Този аргумент е по-скапан и от гумите на колата.

— Нищо им няма на гумите. Шасито е изкривено. Катастрофирах преди време.

— Кога?

— Скоро ще станат двайсет и три години.

— Значи вече си свикнал.

— Помага ми да не задремя зад волана.

— Как разбираш накъде да го завъртиш?

— Вече не ми прави впечатление. Имам чувството, че управлявам ветроходна яхта. Защо отиваш в Лакония?

— Минавах наблизо — обясни Ричър. — Баща ми е роден тук. Реших да разгледам градчето.

— Как е фамилията ти?

— Ричър.

Старецът поклати глава.

— Никога не съм срещал човек на име Ричър в Лакония.

Причината за разклоняването на пътя на онова Y-образно кръстовище се оказа езеро, достатъчно широко, за да могат шофьорите, които пътуват на север и на юг, да изберат от коя страна да го заобиколят — откъм левия или откъм десния бряг. Ричър и старецът завиха и пикапът се затътри по десния бряг. Пътят бе неравен, но живописен, защото гледката бе приказно красива, а слънцето щеше да залезе след по-малко от час. Не след дълго пред погледите им изникна Лакония. Градчето се оказа по-голямо от очакванията на Ричър. В него живееха петнайсет-двайсет хиляди души. Несъмнено бе окръжен център. Солиден и проспериращ. Имаше тухлени сгради и добре поддържани старинни улици. Червеното слънце, надвиснало ниско над хоризонта, им придаваше вид на стари кинодекори.

Подрусващият пикап спря на един ъгъл в центъра. Старецът обяви:

— Това е Лакония.

— Колко ли се е променила?

— Почти никак — отвърна старецът.

Ричър му благодари, излезе и проследи как пикапът потегля със скрибуцане и всяко колело се опитва да убеди останалите, че се движат в грешната посока. После се обърна и измина няколко преки, просто за да усети атмосферата на градчето. Забеляза две места, които щяха да му потрябват на сутринта, и други две, от които да се възползва тази вечер. Двете, от които се нуждаеше в момента, бяха място, където да вечеря, и място, където да прекара нощта.

И двете се намираха в историческия център на градчето. Ресторантите предлагаха здравословна храна, но изглеждаха малки и тесни, рядко с място за повече от две маси, поставени една до друга. Ричър не видя мотели, но откри достатъчно къщи за гости и множество стаи под наем. Вечеря в едно тясно бистро, защото сервитьорката му се усмихна през витрината, след което му донесе поръчката. Салата с печено телешко, която му се стори най-хранителна от всички ястия в менюто. Но когато сервитьорката му поднесе чинията, количеството храна в нея се оказа доста скромно. Ричър поръча отново, този път по-голяма чиния. В първия момент жената не го разбра. Реши, че нещо не е наред с първата поръчка. Или с размерите на чинията. Или и с двете. После се сети. Клиентът беше гладен. Искаше двойна порция. Попита го дали желае още нещо. Ричър помоли за по-голяма чаша кафе.

После се върна в къщата за гости, която бе забелязал в странична уличка близо до кметството. Нае си стая без проблеми. Туристическият сезон бе отминал. Плати сравнително висока цена за това, което съдържателката нарече апартамент, а се оказа стая с канапе, твърде много флорални мотиви и твърде меки пухени възглавници. Ричър изхвърли от леглото поне дузина от тях и изпъна панталона си под матрака. После взе продължителен горещ душ, мушна се под завивките и заспа.

Тунелът сред дърветата се оказа дълъг повече от три километра. Пати Сандстром проследи извивките му с пръст върху картата. Колелата на хондата се въртяха по посивял и напукан асфалт, чиято гладка някога повърхност бе отнесена от дъждове и порои, оставили след себе си дупки с размерите на билярдни маси. На места се виждаше неравната бетонна основа, на други — чакъл, а част от дупките бяха пълни с гниещи листа, още влажни от пролетните дъждове. Балдахинът от клони над главите на Шорти и Пати бе невероятно гъст, направо непробиваем, с изключение на едно място, където дърветата растяха доста рехаво, на двайсетина метра едно от друго. И тъкмо там се виждаше късче яркорозово небе. Може там почвата да бе различна, да имаше твърда скала под няколкото сантиметра пръст или просто да нямаше вода. След малко късчето небе остана зад гърба им. Шорти Флек шофираше бавно, за да щади амортисьорите и двигателя. Зачуди се дали да не включи фаровете.