Ли Чайлд - Минало време

— Какво има пред нас? — попита Шорти.

— Нищо — отвърна Пат.

Пръстът й не се отделяше от лъкатушната червена линия, обозначена с трицифрен номер, която се виеше от север на юг сред светлозелено петно с причудлива форма. Гориста област.

Гледката през прозореца го потвърждаваше. Дърветата бяха много нагъсто, високи, тъмни, неподвижни, отрупани с натежали листа, вещаещи края на лятото. Картата показваше паяжина от тънки червени линии, наподобяващи вените по крака на старица, за които Пат предполагаше, че са пътища, които водят към малки населени места. Толкова малки, че в тях едва ли щяха да открият автосервиз или дори магазин, в който да продават масло и антифриз. Най-добрата им възможност се намираше на трийсетина минути пред тях на югоизток — градче, чието име не бе изписано с най-дребния шрифт. А това предполагаше, че там ще намерят поне бензиностанция.

Името бе Лакония.

— Ще издържим ли още трийсет километра? — попита Пат.

Стрелката на термометъра бе навлязла в червената зона.

— Възможно е — отвърна Шорти. — Но само ако извървим пеша последните двайсет и девет от тях.

Той отпусна педала на газта и намали оборотите, в резултат на което двигателят започна да генерира по-малко топлина. В същото време обаче това намали въздушния поток покрай радиатора, което означаваше, че топлината ще се разсейва по-бавно. Затова показанията на термометъра продължиха да се покачват в следващите минути. Пати прокара пръст по картата в опит да прецени местоположението им съобразно скоростта, с която се движеха. Вдясно от пътя започваше нова мрежа от пътища, която също наподобяваше паяжина, но по-малка. През тъмнозеленото петно на горите се виеше тънка линия, която свършваше само след два-три сантиметра. През прозореца нахлуваше по-малко въздух и в купето стана по-тихо, а това позволи на Пат да чуе по-ясно шумовете, които издаваше двигателят. Чукане, тракане, стържене… Все по-силно и по-силно.

Изведнъж пред тях се появи тясно отклонение. Онази малка паяжина от картата. Тъкмо навреме. То обаче приличаше повече на тунел, отколкото на обикновен път. Короните на дърветата се преплитаха високо над асфалта и под тях цареше мрак. В началото на отклонението имаше табела, закована с пирони за дървен стълб. Пластмасовите букви образуваха думата Мотел , а стрелката сочеше входа на тунела от дървета.

— Да се отбием ли? — попита Пат.

Колата сякаш сама й отговори. Стрелката на термометъра опря края на скалата. Предницата на автомобила се бе нагряла като пещ. Шорти усещаше горещината с краката си. Бе чувал разкази за двигатели, които са гръмнали или са се разтопили от висока температура. Пълни измислици, разбира се. Невъзможно бе да се образува локвичка от разтопен метал. Или пък двигателят да експлодира. Той просто спираше. Мирно или тихо. Или блокираше. В резултат на което колата спираше.

В момента Пати и Шорти се намираха насред гората, не се виждаха други автомобили, мобилните им телефони нямаха обхват.

— Нямаме избор — отвърна той, натисна спирачката и зави към тунела от дървета.

Когато приближиха, видяха, че пластмасовите букви са покрити със златиста боя от човек, действал с твърда ръка и тънка четка, който сякаш се бе опитал да убеди клиентите, че това е луксозен мотел. Имаше и втора табела, напълно идентична, но обърната в другата посока, с лице към онези, които напускаха мотела.

— Е? — попита Шорти.

Въздухът под дървесните сводове бе осезаемо по-студен. Поне с пет-шест градуса в сравнение с асфалтовото шосе. Канавката встрани бе събрала листата, опадали през миналата есен, и калта, разтопила се през миналата зима.

— Е? — попита отново Шорти.

Преминаха през кабел, опънат напряко на пътя. Дебел гумен кабел с размерите на градински маркуч. Все едно бяха отбили на стара бензиностанция, която имаше въже с камбанка в края, за да повикат някой да напълни резервоара им.

Пати не отговори.

— Едва ли е толкава зле? Все пак го има на картата.

— На картата е отбелязан пътят, не мотелът.

— Табелката беше хубава.

— Така е — отвърна Пати. — Беше.

Те продължиха напред.

Дърветата охлаждаха и освежаваха въздуха, затова Ричър с лекота поддържаше скорост от шест километра в час. Предвид дългите му крака това означаваше осемдесет и осем стъпки в минута. Така се движеше с темпо, подходящо за толкова много прекрасни песни, и времето минаваше неусетно. След трийсет минути бе изминал три километра и бе прослушал седем класически парчета в главата си, когато чу шум, който го върна в реалността. Обърна се и видя стар пикап, който се движеше почти като рак по пясъка, тъй като четирите му колела сякаш се опитваха да поемат в различни посоки.