Ли Чайлд - Минало време

Може и така да беше.

Пати го уведоми, че се нуждаят от стая, и попита дали човекът, който поддържа всички онези атевета, не може да погледне колата им или в краен случай да им даде телефона на добър автомонтьор. За предпочитане, с авариен камион.

Мъжът се усмихна и попита:

— Какво не е наред с колата ви?

Гласът му прозвуча като на актьор, който играе ролята на финансист или брокер от Уолстрийт. Като на човек, който е свикнал да носи костюм и вратовръзка. Спокоен и самоуверен. Човек, който пие шампанско и смята алчността за добродетел. Да, определено не беше от любимия тип хора на един обикновен фермер, който отглежда картофи.

— Двигателят прегрява, а под капака се чуват странни шумове — обясни Пати.

Мъжът зад рецепцията се усмихна отново, но този път по различен начин, със скромната, но едновременно с това властна усмивка на господар на Вселената, и каза:

— В такъв случай предполагам, че ще трябва да погледнем двигателя. Нищо чудно да е останал без охладителна течност и масло. И двете се оправят съвсем лесно, стига да няма теч. Тогава ще трябва да подменим някои части. Или да приспособим нещо. В краен случай ще позвъним на някой добър монтьор, когото познаваме. Но най-добре да не предприемаме нищо, преди двигателят да се охлади. Оставете колата пред вашата стая, за да я прегледаме на сутринта.

— По кое време? — попита Пати, която не можеше да се отърси от мисълта, че са закъснели, но и се сети за онази поговорка за зъбите на подарения кон.

— Още по изгрев-слънце — отвърна мъжът.

— Колко струва стаята? — попита тя.

— След Деня на благодарността, преди листата да са окапали от дърветата… да речем, петдесет долара.

— Добре — съгласи се Пати.

Не бе съвсем убедена, но отново се сети за подарения кон и за думите на Шорти, че нямат избор.

— Ще ви настаним в номер десет — каза мъжът. — Това е първата стая, която реновирахме. Всъщност току-що приключихме с ремонта. Вие ще бъдете първите й гости. Надявам се да ни окажете тази чест.

Ричър се събуди в три часа и една минута. Сутринта. Беше като клише от евтин филм. Сепна се и изведнъж се оказа буден. За един миг. Сякаш бе натиснал някакъв ключ. Не помръдна. Дори не напрегна ръцете и краката си. Продължи да лежи неподвижно и да се взира в мрака, но се ослуша напрегнато. Това не беше навик, придобит в армията. А вроден инстинкт, първичен инстинкт, който еволюцията бе заложила дълбоко в мозъка му. Веднъж, в една красива вечер, бе заспал в Южна Калифорния с широко отворени прозорци и се бе събудил също толкова рязко, за един миг, сякаш бе натиснал някакъв ключ, защото бе усетил едва доловимата миризма на дим. Не ставаше въпрос за дим от цигара или за горяща сграда, а за горски пожар на шейсет километра от мястото, където се намираше. Първична миризма. Като на горяща савана, подпалена от светкавица. Оцеляването на първобитните хора е зависело от това кой ще се събуди пръв и кой ще побегне пръв. Кой ще надбяга огъня. Инстинкт, който се усъвършенства в продължение на стотици поколения.

Този път обаче нямаше дим. Не и в три часа и една минута сутринта. Не и в тази стая. Какво го бе събудило тогава? Не беше образ, допир, вкус, защото бе спал в леглото си, завесите бяха дръпнати, а в устата си нямаше нищо. Следователно причината бе звук. Беше чул нещо.

Той зачака звукът да се повтори. А това беше недостатък на еволюцията. Нейният продукт не беше достатъчно съвършен. Процесът все още протичаше на два етапа. Първият включваше събуждането, а вторият — осъзнаването на случилото се. Ричър не изпитваше капка съмнение, че е най-добре двете неща да се случват едновременно.

Не чу нищо. Рептилоидният мозък, най-старият и примитивен дял на човешкия му мозък, не регистрира никакви шумове. Едва ли бе чул стъпки или съскане на древен хищник. Най-близкото клонче, което можеше да изпращи застрашително, се намираше в гората на много километри от града. Тук нямаше какво да уплаши въпросната част от мозъка му. Не и по отношение на звуците. По-новите звуци се регистрираха на друго място, в предната част на мозъка, която отговаряше за заплахите от по-съвременно естество. Те обаче не бяха в състояние да извадят човек от дълбок сън.

Какво го бе събудило тогава? Единственият друг древен звук бе викът за помощ. Писък или молба. Не съвременен вик, възглас или смях. А нещо дълбоко примитивно по своята същност. Звук, който би издал член на първобитно племе, което е нападнато от враг. Сигнал за тревога, долетял някъде отдалече.